Мириам де Унгрия - за да си княгиня, не е нужна корона

Лилия Илиева 25 юли 2019

Снимка: Тихомир Рачев



Миналата колекция, която представихте в България, беше вашата първа, наречена „Сърца и рози“, а новата ви е вдъхновена от картината на Веласкес „Менините“. Откъде идва интересът ви към изкуството?

Миналата година в Мадрид имаше изложба на 100 творби на различни артисти, интерпретиращи „Менините“ на Веласкес. Тази картина е много скъпа на всеки испанец.  Беше много красиво. Една от тези интерпретации беше направена от мой близък приятел скулптор. И той ми каза: „Мириам, искам да продължа с „Менините“, защото ние ги носим в нашата кръв.“ И ми предложи да направим нещо заедно. И така направихме съвместна колекция, която представихме с голям успех през октомври, а след това и в Лондон.

Като дете винаги съм била заобиколена с изкуство. Интересът ми към него идва може би оттогава. Водеха ме в музеи, на аукциони. Много пътувахме с родителите и братята ми. Бях обградена с хора, наслаждаващи се на изкуство, и започнах и аз да ставам все по-любопитна към него.

Дали сте се чувствала като принцеса като малка? Все пак сте единствено момиче в семейство с шест братя. 

Братята ми вече са пет за съжаление. Но бяха шест и аз бях единствената. И не бих казала, че съм се чувствала принцеса, защото и шестимата се вживяваха в ролята на бащи. Имах седем бащи и всичките искаха да решават какво трябва да правя и какво не. Не само че не се чувствах принцеса, а не можех да бъда и момиче. През цялото време бях принудена да се боря за мястото си. И никога не съм играла женски игри, защото братята ми не играеха с кукли. А около мен нямаше други момиченца. Вкъщи имаше колички, карахме ролери, колела. Най-женското беше да играя медицинска сестра във войните помежду им. Моето момичешко забавление беше балетът. Това правех сама. Иначе много обичах летата в провинцията, където родителите ми имаха къща. Прекарвахме там поне два-три месеца и за мен това беше раят, защото се чувствах свободна, без забрани. Много ми харесваха и летата на Балеарските острови. Обичам морето, плаването, лодките, обожавам всичко, свързано с водата – водните ски, плуването, гмуркането.

Всичко, което е зад нас, ни помага да сме това, което сме сега.
Какво е да сте княгиня?

Много жени и момичета мечтаят за това. Когато сме малки момиченца, си мислим, че да сме принцеси е като да си сложим тиара и дълга рокля и да сме красиви. В известен смисъл всички можем да станем принцеси, ако се чувстваме красиви, и не е нужно да носим корона. От друга страна, всяка жена има различни социални роли в живота си – дали е съпруга, във вашия случай журналистка, или майка. В България няма действаща монархия, така че аз по-скоро изпълнявам не задълженията, каквито би имала една княгиня в монархия в действие, а различните роли, които изпълнява всяка жена.

Запознали сте със съпруга си в дискотека. Повярвахте ли му, когато ви каза, че още от пръв поглед е разбрал, че вие сте жената, за която ще се ожени?

Звучеше ми странно. Аз обичам дискотеки и да танцувам. По онова време бях на около 30 години и не ходех вече по клубове. И дискотеката беше последното място, за което съм вярвала, че мога да срещна мъжа на живота си. А моят съпруг се оказа там, в другия край на дансинга, и когато ме видял, казал на братовчед си точно това: „Току-що видях жената, за която искам да се оженя.“ С братовчед му се познавахме. И мъжът ми го помолил да ни запознае. И така дойдоха при мен. Много пъти съм питала Кардам: „Как разбра? Аз просто танцувах... Не е като да съм изнасяла лекция. Можеше да съм женена.“ Той знаеше, че момчето, с което танцувах, не ми гадже. Все още не мога да си представя как можеш да осъзнаеш, че някой е твоят партньор, просто като го видиш, и то от разстояние.

А как се почувствахте вие, когато се запознахте с княз Кардам?

Беше шумно. Танцувах. Дори не му чух името. Просто му подадох ръка и казах „Здрасти“ и как се казвам... След седмица пак се видяхме с други наши общи приятели. Очевидно той го беше организирал да се случи. Но аз не обърнах внимание. Малко след това вечеряхме с други хора, бяхме по-малко, беше по-тихо и имахме възможността да говорим един с друг. Аз вече работех, той също беше учил гемология, така че разговорът вървеше. Кардам беше любознателен човек. Непрекъснато се интересуваше от всичко и четеше много. И беше лесно и приятно да се говори с него, защото имахме толкова много общи теми. И беше хубаво.

Как разбрахте за себе си, че той ще бъде вашият мъж и любовта на живота ви?

Не стана бързо. Живеех сама, имах работата си, която харесвах, чувствах се добре. Макар че бях вече на 30 години, не съм бързала да се омъжа. Имах настройката, че ако го направя някога, то ще е за човек, когото наистина обичам. Учех, работех, пътувах. Животът ми беше зает и пълен. Не съм усещала нещо да ми липсва. Но Кардам се появи в много хубав момент в живота ми и имах настроение да оставя възможност на нещата да се случат. И те се случиха. Връзката ни започна като хубаво приятелство с някого, с когото излизаш и се смееш и ви е приятно заедно.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР