"Около Ирландия с хладилник" започва с идиотския бас, който Тони Хоукс, англичанин, музикант, стендъп комик, радио и тв водещ, нелош тенисист, сключва със свой приятел, когато и двамата са изпили доста вино на някакъв купон в Брайтън. Мога да обиколя Ирландия на стоп с хладилник, казва не съвсем трезвият Тони. Не можеш, инати се не съвсем трезвият му приятел. Залогът са 100 лири. Горе–долу така започва всичко.

Закупен е малък хладилник, качен е на количка и пътешествието стартира от покрайнините на Дъблин. Първият, който качва стопаджията и бялата му техника, е окалян чичка, отиващ към местния пазар за добитък, за да се позабавлява. Това доста помрачава вярата на Тони, че местните ще вземат присърце необходимостта да спечели глупавия бас. „Бях на място, където хората си запълват времето, като ходят на пазарите за добитък.“, окайва съдбата си той. Но шоуто започва. Англичаните са известни като екстравагантни хора, оказва се обаче, че ирландците им скриват шапката. Те не само качват един след друг странната двойка, но го превръщат в нещо като национална инициатива „Предай човека хладилник нататък“. „Чудесно – казва Тони – уменията ми бяха нараснали до степен да ме качват, дори без да стопирам.“

Насърчавани от известен радиоводещ, който следи в ефир безумния „проект“, тираджии, снабдители, хора с малък или никакъв бизнес, младоженци, полицаи спират на пътя и се обръщат към Тони с „Аре мятай таковата там отзад“, организират му хладилни празненства, черпят го с обяди и вечери с различна степен на апетитност, слагат го да спи в стаи с чудни изгледи и с развалени душове, но най–лошото му преживяване е в хостел с хъркащ човек. След ужасната нощ Тони е почти убеден, че трябва да се въведе смъртно наказание за най–тежките и непоправими хъркачи /“Това е единственият лек срещу тази напаст. Човечеството е опитвало какво ли не. Нищо не е проработило. Дори да събудиш човека, той след малко заспива отново и всичко започва отначало. Единственият истински ефикасен начин да излекуваш хъркача е да му светиш маслото."/ А единственият начин да не ти пука, когато някой е пуснал банцига посред нощ, е да си хладилник.

Хладилникът се оказва толкова дзен и съвършен, че за малко да застане начело на нов религиозен култ с първи и единствен месия Тони Хоукс, разбира се. Навсякъде го посрещат с почести, отрупват го с подписи и послания, качват го на сърф в Атлантика, превозват го с ферибот. Католическа игуменка го благославя, но не и преди той да е кръстен Сьорша, което на келтски значело свобода. С името обаче идват и въпросите – мъж или жена е Сьорша и може ли да встъпва в брак с други електроуреди.

Покрай всичко това Тони и новите му приятели по места изпиват огромни количества бира, пеят се песни, флиртува се, случва се дори и секс, не с хладилника, все пак. Със закалката на стендъп комик Тони Хоукс превръща приключенията си в литературно шоу, което ще ви накара /надявам се/ да се смеете на глас, така че не е добра идея да четете книгата, когато сте в метрото и не искате около вас да се образува санитарен кордон от притеснени граждани.

В началото на пътешествието си Тони Хоукс се среща с принц Чарлз след благотворително представление, двамата се чудят какво да си говорят, принцът разбира, че Тони живее в Лондон и казва: „А, Лондон. Майка ми живее там. Има си една къщичка в центъра.“ Което доказва, че хуморът в Англия вирее дори на най-високо равнище. Щом принцът е толкова добър, какво остава за останалите поданици на Нейно величество майка му?!

„Около Ирландия с хладилник“ е първата и най–успешна книга на Тони Хоукс. По нея е заснет и игрален филм. Книгата му е издадена на български от „Фабер“, и макар да притежава една приятна коректорска и оформителска фриволност, я препоръчвам на всички с изключение на хъркачите. Все пак не е приятно да разбереш, че те заплашва смъртна опасност, само защото си заспал дълбоко в стая с други хора.

Адекватният превод е на Зорница Христова.

Откъс от книгата "Около Ирландия с хладилник" от Тони Хоукс, предоставен от издателство "Фабер"

Скоро разговорът се прехвърли върху свързаните с морето суеверия и традиции на местните рибари, някои от които ми се сториха доста тревожни. Преди много столетия тукашните рибарски общности възприели странния обичай да не спасяват хората, които падали във водата. И не ставаше дума за циничното схващане, че „спасението на давещите се е дело на самите давещи се”; не, тук хората смятаха, че съдбата решава кой ще влезе в близък досег с морето и ако й попречиш, може да натресе куп нещастия и на теб, и на цялото ти семейство. И така, ако някой нещастник се подхлъзвал зад борда, неговите събратя не се втурвали да му помагат, а се струпвали до перилото на лодката с викове „Хвърли си насам часовника!” и „Може ли да ти взема кухненската маса?”

Привържениците на тези пагубни схващания твърдо вярвали, че дори плуването представлява вмешателство в свещеното право на океана да ти отнеме живота и (поне според Анди, Кейт и Ролф) повечето от рибарите не се учели на това. Вместо да бъда развеселен от тази интригуваща порция местен колорит, аз възприех информацията като ужасяващо потвърждение как не бива да се оставям тези хора да ме преведат през ония извънредно опасни води. Държах да пътувам с моряци, които могат да плуват и не са възпитани в омраза към спасителните жилетки и пояси. Моето приключение трябваше да ми коства най-много достойнството. Да си жертват живота разните алпинисти и арктически изследователи, които се занимават с това, с което се занимават, защото никой не ги кани по купони. Ако исках да поемам ненужни рискове по време на пътешествието си през Ирландия, щях да си викна Марк Тачър  за шофьор.

Притеснен от наученото, аз се прибрах в стаята си и се заех да си опаковам багажа, като подбирах само най-необходимите вещи. Отворих хладилника и ги натиках вътре, превръщайки го в своего рода куфар. По пътя към кея бях спрян от един любопитен рибар, който с интерес наблюдаваше шумното ми придвижване.

– Тва хладилник ли е? – попита той.