Да си представим само: наркотрафикантът Пабло Ескобар, онкоболният в „Бютифул“, обездвиженият Рамон Сампедро, борещ се за евтаназия в „Морето в мен“, развратният Флорентино Ариса в „Любов по време на холера“, чудовището Франкенщайн в едноименния филм, вманиаченият убиец в „Няма място за старите кучета“, харизматичният художник във „Вики Кристина Барселона“… Хавиер е играл бияч, мошеник, грубиян, гей... Всеки от героите му живее ярко и драматично в свой различен свят. „Том Круз си е Том Круз, а Хавиер се променя всеки път – твърди брат му Карлос. – Седях до него на премиерата на „Няма място за старите кучета“. Гледах героя му със странната походка, празното изражение на лицето, зареяния поглед, нелепата прическа и се опитвах да позная брат си. Не можах. Като светнаха отново в залата, го презирах и му казах: „Разкарай се по-далеч от мен, да ти се не види!“ Беше смразяващо как се е трансформирал. И шест филма да гледаш с негово участие, никога не можеш да видиш самия Хавиер.“

кръвта вода не става

В кръвта на Бардем горят любовта към киното и пламът на бунта. Майка му е актриса, чичо му Хуан Антонио Бардем е лежал в затвора по времето на Франко заради антифашистките филми, които е режисирал, родителите им са били актьори и родителите на техните родители – също. Родът му е с леви убеждения. Семейството му играе ключова роля в организирането на протести срещу войната в Ирак. Хавиер продуцира филми за погазените човешки права по времето на Франко и се чувства като „човек от работническата класа“. „Политиците не разбират значението на израза „да правиш нещо, защото ти идва от топките“, в смисъл, защото си мъж“ – казва актьорът. Пример как самият той да бъде такъв му е дала майка му.

След раждането на Хавиер Пилар и баща му се разделят и тя остава сама с три деца – новородения си син, по-големия му брат Карлос и дъщеря си Моника. Напуска Канарските острови (актьорът се ражда в Лас Палмас де Гран Канария) и заминава за Мадрид. „С майка ми, сестра ми и брат ми бяхме толкова близки, като стадо вълци – разказва Бардем. – Можехме да нападнем всеки, ако усетим заплаха. Майка ми ни отгледа сама. Блъскаше се да работи в театъра, телевизията, в кабаре, в киното, дори в бинго зала. Чистила е и стълби, за да свързва двата края. Прибираше се, спеше по два часа и се връщаше отново на работа. По времето на Франко я наричаха проститутка, защото е актриса, и още си спомням как я преследваха фашисти на улицата и се подиграваха с нея.“ Хавиер още помни и стария черен телефон с шайба, който заедно четиримата вкъщи чакали да звънне, за да обяви следващия актьорски ангажимент на Пилар. Понякога чакали месец, понякога два, понякога година. Оттогава знае, че актьорската съдба е такава – един ден те харесват, на другия казват: А, не! Този – не! „Та майка ми ме учеше – споделя Хавиер: – Като попаднеш на златна мина, бъди благодарен. Ако те прекарат, пак благодари. И продължавай да работиш.“ Въпреки напрежението, трудностите и непрекъснатата неизвестност у тях, спомня си актьорът, било весело. Много се смеели. Майка им ги учела да бъдат свободни. И тъй като не е имал модел за мъжко поведение, отгледан предимно от нея и сестра си, получил, по думите му, женско възпитание, научил се да не се страхува да изживява и да показва емоциите си.

От малък прекарвал доста време в театъра и на филмовите площадки. Първите му спомени са как наблюдава майка си на сцената иззад кулисите. „Майка ми е много забавна жена, много силна, много любопитна, с голямо въображение. Това винаги много ме е вдъхновявало.“ Дебютира шестгодишен във филма „Негодникът“. „Включиха камерите – разказва Хавиер, – появи се един с пистолет и заплаши, че ще ме застреля. Вместо да се засмея, както беше по сценарий, ревнах. „Не е това, което исках, но ми хареса“ – казва режисьорът. Пред камерата може би му върви, но в училище – никак. Не е добър ученик. „Дисциплината беше прекалена. Идваше ми в повече принудата. Бях див. Чувствах се фрустриран. Имах нужда от свое пространство, да изразя себе си. Бях от най-едрите в класа и доста се биех. А тогава боят беше бой. Налагахме се с юмруци, не беше като да се блъскаш просто на детската площадка.“

„осъзнах, че съм смъртен“

Участва във филми, в сериал, в забавно телевизионно предаване, но първоначално не иска да става актьор. Първата му любов е рисуването. Учи четири години в Училището по изкуства в Мадрид Escuela de Artes y Oficios. Позира гол, за да се издържа. Работи и като строителен работник, даже като стриптийзьор за кратко. Една вечер, докато танцува в клуб, някой казва, че търсят момче, което да направи стриптийз. „И го направих – казва Бардем, – за десет минути. Имах нужда от пари. Майка ми беше в публиката. Беше толкова горда.“ В този клуб танцува, в друг си отнася боя. Заглежда едно момиче. Иска да й привлече вниманието, без да е груб. „Ако съм научил нещо от майка ми, то е да уважавам жените.“ Накрая обаче казва нещо обидно на гаджето й и това е грешка. Когато си тръгва след още няколко чаши, въпросното гадже го чака навън с четирима свои приятели. „Набиха ме, наритаха ме и ме влачиха по цялата улица. Слава Богу, че бях отишъл с приятелите ми от отбора по ръгби (тогава играе крило в националния отбор на Испания за юноши). Беше кофти битка де, защото всичките ми приятели имаха травми, кой счупено коляно, кой счупен крак... Все пак ако не бяха с мен, онези щяха да ме убият. Прибрах се вкъщи, осъзнал много неща. Първо, че съм смъртен. Второ, колко са важни уважението и приятелството, трето, че трябва да пазя собствените си граници, да си държа устата затворена понякога, и четвърто, че насилието винаги ще ти върне насилие. От този момент нататък не мога да го понасям.“