Ето още един откъс от автобиографичната книга, която започва с разтърсващото убийство на баща му. Роберто е 4-годишен, когато войници от окупационната армия на Хитлер нахлуват в дома им в тосканското селце Кастелнуово по време на обяда и отвеждат баща му, инженер в мините. По-късно той е разстрелян в центъра на селото заедно със стотици други мъже. Селото е опожарено и Кавали заминава с майка си и сестра си за Флоренция в къщата на дядо си. Гладът и ужасът на войната са се запечатали в съзнанието му, заедно с красивата огнена диря на бомбардировачите в небето, на които малкият се възхищава тайно от майка си. Всъщност първата жена, в която е влюбен Роберто, е майка му Марчела. Тя огрява света му с чаровната си усмивка и безусловната си подкрепа, не му натяква, че заеква и че не може да завърши училище, а умението й да превърне и най-скромното облекло в красива и запомняща се дреха със сигурност е вдъхновявало бъдещия дизайнер.

В книгата си Кавали признава, че преди всяко ревю изпитва толкова силен страх, че понякога се свива в някой ъгъл и плаче.
Не защото се страхува от неуспеха. Просто в него още живее онова плахо заекващо момче, което очаква светът да го хареса и приеме такова, каквото е.

„Започнах кариерата си на дизайнер, сякаш стъпвах на пръсти. Страхувах се и не се бутах напред. Бях прекалено скромен и неуверен в себе си, ужасно се боях да давам интервюта. Първите дни едва-едва говорех, гласът ми трепереше, сякаш не искаше да звучи. След две-три минути се чувствах по-добре, а след още пет вече не можех да спра да говоря. Обикновено, за да разведря донякъде обстановката, моите първи думи бяха:

– Много съм развълнуван! Свикнал съм да говоря само чрез моите рокли.

Сега бе дошъл успехът и не само дошъл – а и се беше закрепил. Може би благодарение на моето силно желание.

Именно това исках да внуша на нашата младеж: ако твърдо, решително и упорито се стремиш към нещо, непременно ще го постигнеш. Главното е да възприемаш живота с лекота, но конструктивна лекота, защото животът е приключение и естествено, трябва да го приемаш с усмивка. Ето защо понякога казвам, че моите необикновено грациозни рокли трябва да предизвикват радост, нещо повече: длъжни са да помагат на хората да се усмихват...

Сега съм вече друг. Съвсем друг. Навярно прекалено много съм се променил. Защо „прекалено“? Защото да изпитваш страх значи да изпитваш емоции, а голямата самоувереност и вярата в себе си, които вече са ме завладели, ме правят по-студен.

Накратко казано: харесвам се повече такъв, какъвто бях някога – когато постоянно се боях да не би да не се окажа на необходимата висота.

С идването на успеха загубих много неща. Загубих част от свободата си, част от моята естественост. Дори когато с всички сили се опитвам да бъда обикновен, да остана онова момче от покрайнините на Флоренция, което играеше футбол с парцалена топка и хич не обичаше да се мие.“