Постепенно изпих цяла бутилка уиски. Застлах матрак на пода в кухнята. И си спомних, че някъде имам приспивателно. Не броях капките, както обикновено правех, а наведнъж изпих половината флакон, налях малко и на Вълк; исках той да дойде заедно с мен на това дълго пътешествие. Четири капки за Чита, която веднага заспа направо в ръцете ми, като стискаше моята длан. Легнах върху матрака, който бях поставил под масата, и включих всички дюзи на газовата печка. Ето всичко, помислих, докато вдъхвах обгръщащата ме рязка и характерна миризма, а силите вече започнаха да ме напускат. Бях в състояние на блажено безгрижие, граничещо с удоволствие. В главата ми се мяркаха парчета от мисли, ръката на Чита беше съвсем безжизнена, а Вълк сякаш съвсем не дишаше; харесваше ми да чувствам как се пренасям в света на мечтите – аз летях някъде далеч-далеч.

Посред нощ отворих очи. Беше ме събудил шумен плясък на криле. Нищо, или почти нищо не помнех от това, което се беше случило снощи. Бях сам, абсолютно замаян от приспивателното и газта, като постепенно идвах в съзнание. Олюлявайки се в пълна тъмнина, започнах да търся стаята си и се спънах във Вълк, който скочи и тръгна подире ми.

Докато минавах през хола, звукът на пляскащи криле придоби форма. Пред очите ми се появи огромна бяла птица, абсолютно бяла; тя летеше в кръгове из стаята в търсене на отворен прозорец, през който явно беше долетяла. Невероятно зрелище! Огромна красива птица с разперени криле. Нищо не разбирах. За няколко мига спрях, после, сякаш в мъгла, докретах до леглото.

Събуди ме чукане по вратата – беше икономката ми Тоска:

– Господин Роберто, време е да ставате! За съжаление, не можах да ви приготвя закуска. Заради някаква авария по цялата улица „Фортини“ са изключили газта!

Отворих очи. Няколко секунди да си спомня всичко. Господи, къде е Вълк? Видях, че се е свил на кълбо при мен. Аз съм жив! Аз все още спя, беше ми се присънила огромна бяла птица; навярно е можело да умра.

Защо се опитах да се самоубия? Не можех да отговоря на този въпрос. Станах. Студеният душ ме върна към живота. Преди да изляза, попитах Тоска дали е видяла бяла птица. Тя ме погледна въпросително, но не каза нищо. Навярно все пак това беше сън или чисто и просто птицата беше излетяла през отворения прозорец, през който бе влязла.

Прекарах чудесен ден, творческата ми енергия бликаше като извор. Завърнах се късно вечерта. Образът на бялата птица все не излизаше от ума ми. Помислих и за газовата авария на улица „Фортини“. Точно същата нощ, когато бях решил да тръгна към оня свят. Явно Бог имаше други планове за мен!

И все пак бях сигурен, че съм видял бялата птица. Започнах да търся в хола, поглеждах зад мебелите, във всеки ъгъл – и я намерих! Беше зад голяма керамична ваза, цялата накокошинена. Оказа се доста по-малка, отколкото ми се беше сторило през нощта, просто размахът на крилете й беше над метър и половина. Затова ми се беше сторила огромна.

В килера имах голяма клетка за папагал. Извадих я, намерих и покривало. Бялата птица не помръдваше и едва дишаше, беше уплашена. Хвърлих върху нея покривалото, за да не може да излети или да ме клъвне, и бързо я вкарах в клетката. Тя започна да се удря в решетката и явно беше много разсърдена. Не рискувах да пъхна ръка в клетката, макар много да ми се искаше да я погладя, както винаги правех с моите папагали.

На другия ден я отнесох в зоомагазин, за да узная каква точно е и как да я храня. Казаха ми, че това е бял бухал, много рядка птица, особено за Тоскана. Продавачът ме помоли да му я продам за добра цена. Той искаше да я използва за лов, но моите деца, Кристияна и Томазо, ме чакаха с нетърпение в Кастильончело, за да се върна и да им разкажа що за птица е това. Предупредих ги, че ще им занеса изненада: огромна бяла птица, които ние заедно ще пуснем на свобода.“