Завършвам текста си отпреди 10 години със сцена, в която двамата сме заедно във фитнеса и аз най-после събирам смелост да му кажа, че съм „женена с дете“, убедена, че той ще ме разкара, обаче той в крайна сметка не само не ме разкарва, но дори иска да ходим на море. Хепиенд, един вид. Обаче какво ти море! Само след 72-часово премисляне на ситуацията моето момче бавно, но сигурно започна да се променя. Разбирах го, как не! Не знам дали имате впечатления от тези неща, но двайсет и няколко годишните въобще не се разделят както го правихме... ние едно време (мислех, че никога няма да я кажа тази реплика, но ей на, казах я). Двайсет и няколко годишните нямат нужда от ритуален скандал, сълзлива сцена, дълго писмо и прочие, за да се разделят. Една вечер, тъкмо казвах на моя бодигард, че мога да остана повече, и той ме отряза сухо и студено: „Ти можеш, обаче този път аз не мога.“ Не знаех какво да кажа. Той си ровеше нещо в телефона. „И вече ще е така“ – добави. След което просто се пресегна над коленете ми – както си седях на седалката до него – и ми отвори вратата. Един вид – слизай, какво чакаш! „Какво правиш?“ – попитах го аз, абсолютно вкаменена от студената му физиономия, която само допреди минути съвсем не беше така студена. „Късаме, това правя!“ – каза момчето.

И тогава видях, в очите му видях, че той изобщо не ме познава. Дори малко не ме познава. Не знае, че не може да ме изплаши, нито да ме притесни кой знае колко. Че са ми се случили достатъчно неща, за да съм наясно, че животът продължава след всяка раздяла и че това е по-важно от всичко. „Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво, ала от скръб едва ли ще умра“, както пише Дамян Дамянов. Слизам. Наистина ми е тъжно – за него, за мен, за нас, за любовта, за живота, за онова, което е било, и за онова, което предстои. И момчето си отиде. С мръсна газ от платения паркинг. Аз се прибрах у дома и така приключи всичко – броени дни след „хепиенда“ на текста.

На следващия ден си казах „Прави кариера, не любов“ и взех решение, вместо да се занимавам с глупости, да започна да си сбъдвам мечтите. Когато след около година отново чух за моя бодигард, разбрах, че и той май е взел същото решение, защото вече бе станал супервайзър в голяма спедиторска фирма, беше сгоден и чакаше дете.

И точно 10 години по-късно историята без малко да се повтори. С друг герой, разбира се, още по-абсурден – на 20. На 20! Срещнахме се на едни лекции и някак веднага... Абе все едно някой подреди кубчето на Рубик. Всичко си дойде на мястото. И дори като че ли се чу някакво щракване – хоп, готово!
Крейзи хорът му беше в главата – от пръв поглед го разбрах. Обсесивен, говори си сам (досущ като мен), с тик на лявата вежда, голяма, кръгла глава и несъразмерно къси за тялото крака, с две думи – далеч от красотата... Ала нали най-важна е душата! Душата! Дойдохме си на думата. Душата – най-зле от всичко. Навлякох си страшен проблем.

Или се правеше на луд, или наистина си беше. Нямам предвид онзи смисъл, в който всички се хвалят, че са луди. Никой истински луд не се хвали наляво и надясно с това.

Имам предвид, че имаше нещо маниакално в него, някаква натрапчивост.

Луд или не, обаче на мен ми беше интересен. Бръщолеви някакви неща и изведнъж те забива с мисъл, достойна да си я запишеш. Или с нещо фантастично остроумно. Освен това като всеки маниак (но и като всеки нормален 21-годишен всъщност) беше абсолютно обсебен от мисли за секса. Само секс му беше в главата и по мое мнение доста рядко му се случваше. Сигурно заради това беше попревъртял горкият по темата и си говореше сам.
Една моя доста възрастна леля веднъж ни засече заедно на улицата и когато после ме попита кое е това хубаво момче (за нея вече всички момчета бяха хубави) с мен, а аз й казах „О, син на една приятелка! Обещах й да го заведа при моя зъболекар“, на нея дори не й хрумна да се усъмни в думите ми. Какъв друг можеше да ми бъде наистина, освен син на приятелка, когото водя при моя зъболекар, защото съм обещала!