Вечерта нашият човек ми изпраща пица у дома по куриер. Без да съм искала и без да ме е предупредил. Чудя се какво да лъжа мъжа ми. Пише ми в месинджъра: поръчал съм си същата пица, хайде да ядем заедно и да си говорим, но с камера. Според него това се наричало „food porn“ (или обратното, или нещо подобно, или нещо съвсем различно) и било голям хит в Азия – хора, които живеят сами и им е писнало да се хранят сами, се снимат на живо докато вечерят например и който иска от приятелите/последователите им може да разговаря с тях, или също да се храни. Нещо като домашно порно, но с храна. Нали ви казах – обсебен е от мисълта за секс, но му е по-лесно да си остане само с мислите. Няма да се изненадам, ако е девствен. Девствен маниак.

„Не мога бе, човече, имам семейство!“ – напомням му, в случай че е забравил. „Е и? Ние просто ще ядем.“ Какво да му обяснявам! „И като толкова имаш семейство, кво правиш с мен!“ – отсича той и си изключва чата. Прав е. Кво правя с него?! Давам пицата на детето, правя омлет за мен и мъжа ми и сядам на компютъра, за да си довърша работата. Всяка вечер работя – нали си осъществявам мечтите и нямам време за глупости, девствени маниаци и фууд порно.

Добре съм си. Помъдряла. Преди 10 години най-вероятно щях вече да ям пица пред камерата на компютъра като някоя откачалка. Добре че тогава окончателно заковах онази дъска, дето ми хлопаше. Екстра щях да се подредя, ако не го бях направила.

Мога ли да си позволя да се забъркам с едно толкова объркано момче? Що за откачен въпрос изобщо ми хрумва! Трябваше да се направя, че дори не ми минава през ума. Какъв е смисълът? Нали взех решение да зарежа цялата тази история с любовта и да си постигам мечтите. Да не търпя други мъжки капризи и изисквания, освен тези на собствения си мъж, с които така или иначе съм свикнала. Да се концентрирам. Да не се разпилявам. Да съм практична. Да не се оставям да ме манипулират. Да не мисля за глупости. Обаче... Постигат ли се мечти без мислене за глупости обаче, кажете ми? Какво друго са мечтите, ако не хубави, сладки, желани глупости! Въздух под налягане. Ще ми се получи ли, ако го карам толкова делово? Ще си струва ли, ако ми се получи? Не знам. Знам само, че нямам сили да понеса това момче, което очевидно не е съвсем с всичкия си (на 20 всъщност всеки е по своему луд, само най-скучните не са), макар да ми е вълнуващо с него. Трябва да си много млад, за да понесеш това. А аз не съм. Пък и нали... Нали си имам мечти за постигане.

Вече не се срещаме. Използвах някакъв повод – нещо нахално, което изтърси веднъж ни в клин, ни в ръкав, както често правеше – и го разкарах. За първи път в живота си разкарах някого. Обидих го така, че да няма връщане назад. Съзнателно го направих. Ето, вече мога и това. Цял живот се учим наистина.
Не жена, а желязо. Работя. Много. Непрекъснато. Това. Онова. Движа толкова неща, да не ви разправям! Много съм заета! Затрупана съм. Нямам време за губене. Нямам време за глупости. Нито за влюбвания. Още по-малко за някакви маниаци. Имам мечти за осъществяване. Така ли се прави? Дано, но хич не съм сигурна. Ще пробвам и ще ви кажа.

В текста отпреди 10 години мръсната долна лъжкиня почти излъга един сладък бодигард. И после си плати за всичко, както винаги. Дали сега не лъже себе си? Кой знае! Фина работа е лъжата, казах ви. Пази и сърцето, и очите ни.