Ти самата носиш ли тази смелост – да не се промениш, когато животът ти отне съпруга, любовта на живота ти, прекрасния живот, който имаше с него, пътуванията, лукса, възможностите да почиваш през лятото на Френската Ривиера, а през зимата в Южна Африка?

Аз съм практична, реалист съм, не съм се залъгвала никога с илюзии. Много близки хора ме питат как успявам да запазя след тази трагедия присъствие на духа, спокойствие и стабилност, макар че за тях е спокойствие, за мен е друго – овладяно поведение. Не знам, нямам обяснение. Мисля си, че съм доста по-силна, отколкото съм предполагала. Сега съм и майка, и баща. Преди беше лесно да кажа: питай баща си. Сега аз трябва да знам всички отговори. Преди отговарях за децата, съпругът ми – за финансовата част. Сега аз отговарям за всичко. Много ми помагат родителите, особено майка ми. Дълбоко съм й благодарна – тя ми помага и с двете деца, все едно три пъти ми е майка. Но това е животът.

Казваш, че си по-силна, отколкото си предполагала. А как се измерва тази сила?

Когато паднеш, колко бързо се изправяш. Предстои да видим, да го изпитам на свой гръб. Едно е да го знаеш, друго е да го изпиташ. Винаги съм знаела, че съм силна, но го усетих едва когато се случи най-лошото – загубата на съпруга ми. Това е най-тежкият момент в моя живот и тепърва ще се справям с уроци, които трябва да науча. Никога не съм допускала, че на мен ще ми се случи нещо такова. Но сега знам, че животът е шарен и че изправя човек пред всякакви ситуации и той трябва да умее да се справя с всичко, да е самостоятелен и независим. Може би това не съм знаела – че да бъдеш независим може да има различен смисъл. Сега за мен това означава да бъдеш силен, да имаш сила на духа.

Пред кого си позволяваш да плачеш?

Пред себе си само, изключително рядко. Децата не са ме виждали да плача. Не съм им обяснявала и как е загинал баща им. Опитвам се да ги предпазя от този шок. Само най-близките ми приятелки знаят как се чувствам, пред тях мога да го покажа. Но аз не съм от този тип жени, които са като драматичните актриси, лесно плачат и всичко ги кара да се просълзяват и „ох, ах“. Просто не съм от този тип.

Какво си представяш, като чуеш израза „леко сърце“?

Сърцето не може да е леко. Нали там трупаме всичко, целия емоционален багаж. Странно ми е и като кажат: сърцето не боли. Не боли, ама тежи, стяга. Човек е изтъкан от емоции и те тежат. Независимо дали го показва или не. Но сърцето никога не може да е леко. То е вулкан от емоции. Аз не мога да си позволя да отида на светско парти с 500 души и да покажа някаква емоция. Не ми е в стила. Но това не ме прави студена и лишена от емоции. Сега обаче си давам сметка, че животът е обидно кратък и човек трябва да го живее по възможно най-добрия начин и да не спестява никога думите „обичам те“, нито да спестява проявите си на любов. Хубаво е също човек да може да се разделя леко с миналото си – да запази хубавите спомени и да се опита да изтрие лошите, макар че това е почти невъзможно.