С какво се хранеше?

Най-вече с риба. Обикновено я ловях с мрежа. Печах я, когато имах възможност да запаля огън. А това си е трудна работа в онези условия – всичко е пропито от влага, дори да не вали. В първия етап на експедицията, докато плавах с лодката по Рио Негро, имаше само един слънчев ден. И ми отнемаше два часа да стъкмя огън. Всеки път беше като някакъв ритуал – да намериш дървата, да получиш искра и се молиш да се запали, да се разгори. Много време седиш прегърбен и съсредоточен. Чувствах се като първобитен човек – гол над огъня и се моля за малко пламъче. Като пламне, изпитваш неописуемо щастие. Най-щастлив бях, че над огъня къкри котле с риба и че ще мога да си легна на сухо с пълен стомах. Това най-много ме зареждаше – да намеря място за бивак, да мога да се нахраня, да си легна, да пиша в дневника си. Нямах никакъв страх от пълния със звуци мрак, от който ме гледат различни очи. През деня джунглата е смълчана, само на третия етаж скачат маймуните и кряскат птиците, нощем гората се оживява на всички нива.

До кои свои предели стигна?

До доста граници опрях. Най-голямата беше още в първия ден, когато осъзнах реалността на експедицията и че трябва да изсърбам каквото съм си надробил. Пое ме течението на Рио Негро, имаше огромни бързеи, водни прагове. Всъщност тогава победих страха, останал у мен от миналата експедиция – да не ме убият. Бях развил страхова невроза – мислех дали няма да падна всеки път, когато се качвах на скала и опъвах въже. Като се качвам в лодка, дали няма да се обърна. Дали, дали, дали… ме преследваше. Всичко беше свързано с опита за убийство. Противодействието на този страх беше да се върна. Но трябва да стане ясно – победих този страх не заради волята си, а заради огромната ми любов към Амазония. Тази любов подхранва волята ми, мотивацията ми, всичко това, което ме кара да правя своите крачки.

Каза, че най-грозното и най-стресиращото ти преживяване е бил сблъсъкът с обезлесената територия в Амазония.

Да, така е. Но осъзнавам, че няма как да се избегне опустошението на джунглата. Промяната в съзнанието на хората е дълъг процес и докато настъпи, планетата ще продължава да бъде експлоатирана с все по-бързи темпове. В Индонезия вече почти няма джунгли. В резултат на Земята става все по-трудно да се живее по начин, щадящ околната среда. Нуждите на съвременния човек отдавна са прехвърлили лимита на това колко може да взема от природните ресурси. Баланс вече не съществува. Въпреки това Земята, ако я оставиш на мира, много бързо се възстановява. Но засега само я изяждаме в буквалния смисъл на думата.  

Имаше ли момент, в който си бил близо до психически срив?

Да. В началото бях много емоционален. Събрах в една кошница всичките опасности и ги приютих в сърцето си. Ден и нощ живееш с тях. И това по някакъв начин те срива. Затова гребях още по-бързо и без да спирам по 10 часа. Исках максимално да вляза в експедицията, да избягам от този човек, който съм бил преди да тръгна. Физическото натоварване ми помагаше да се спася от психическото. Беше като прераждане. Това ме изчистваше. Минавайки Рио Негро, направих рекорд, без да го искам. Вторият етап обаче беше много трудно. Трябваше да сменя кануто с раница – 45 килограма, и да продължа пеша. Смаза ме новината за изчезването на Боян Петров. От екипа ми се били разбрали да не ми казват, но моят любим човек ми съобщи. Когато знаеш, че един твой събрат е изчезнал, а аз усетих, че вече го няма, сънувах го... Някак си в този миг загубих мотивация, спихнах се. Губех се, връщах се, теренът беше много сложен в този етап. Беше ми много трудно както в духовен, така и във физически план. Но единственият начин да остана жив беше да продължа. Ние, хората, които правим екстремни неща от любов, минаваме всякакви граници, не говоря само за физическите. Така че някак няма как да не стигнем до смисъла на живота. Той не е в това да бъдеш герой, да тръгнеш към гибел. Става въпрос за следването на идеи, а не в обстоятелствата, които прекъсват живота ни. За мен най-ценното е да си вземеш урока и да останеш жив. Да се откажеш за мен винаги е решение. Защото успехът е животът.