Кои бяха най-любопитните ти срещи, освен срещата със самия себе си?

Срещите ми с животни бяха най-големите подаръци. Да ги виждам в естествената им среда и те да не знаят как да реагират. Да ме допускат до тях. Попаднах на двуметрови видри – гледам нещо голямо плува, над водата се надига глава с огледално черни очи. Видра. Балетът на речните делфини, които ескортираха кануто ми. Любовната игра на кайманите. Невероятните скокове от върха на дърветата на игуаните във водата, някои змии също прелитаха от един клон на друг. Удивителен полет! Или като вървя през абсолютно тъмна джунгла, в която никога не е прониквал слънчев лъч, и изведнъж стигам до поляна, все едно е в европейска гора. В средата й има само едно дърво. Знаех от местните, че в това дърво живее колония от мравки, които го пазят от други дървета и растения, давайки му възможност да поема най-много светлина и да расте. Това е симбиозата между видовете. Ако се опиташ да спреш на тази поляна, която е като благословия сред мрака и тинята, след не повече от трийсет секунди мравките те атакуват безмилостно. Те са изчистили като с мачете земята наоколо – 10 на 10 метра. Аз така разчиствах терена, за да бивакувам – изсичах кръг с радиус три метра, а в центъра му опъвах хамака. Зная, че точно три метра е скокът на леопарда.

Научи ли нещо от местните хора?

Да, те знаят много за земята, която обитават и която ги храни. Знаят къде са обиталищата на определени риби и най-добрите начини да бъдат уловени. Това са хората, от които най-много научих за джунглата. Те за мен са истинските герои, техният живот и знание за гората са достойни за уважение. Когато исках да нямам контакти, лесно изчезвах в джунглата. Три пъти имах спречквания с местни общности. Но нямах толкова лоши срещи както при миналата експедиция, когато стреляха по мен.

Информацията, която натрупа с опита си на живо, ще бъде ли вкарана в някаква база данни?

Ще я споделя в книгата „Прегръдката на Амазония“, по време на експедицията изписах седем тефтера. Писането е моят най-директен начин да се изразя след изследователските ми бродения. Предстои и излизането на филм и фотоизложба, които реализирах благодарение на фотографа Румен Койнов. Без неговата намеса на терен при края на всеки един етап от експедицията логистично аз нямаше да успея да стигна до Атлантика. Но със сигурност това, което съм изживял, не е уникално, изживели са го още двайсет и пет човека. От тях само двама успяват да го направят сами, без местни водачи и екип, който да ги следва. В тази таблица излиза, че се нареждам трети. Но акцентът на постижението за мен винаги е бил в преживяното, в натрупаните уроци. Дъждовната гора е среда, в която живеят много животински видове и хора, тя е един рай. Труден, но все пак рай. За разлика от планините над 7000 метра, вечно ледена пустош. Навремето си говорихме с Боян Петров, че да пребиваваш там е по-смъртоносно в сравнение с джунглите. Една грешна стъпка и изчезваш по вертикалата. Докато в джунглата нахапан, наяден, ранен, можеш да останеш жив. Да оцелееш, да намериш храна и вода. Трудно, но е естествено трудно.

Колко килограма отслабна по време на прехода?

В средата на експедицията тежах с 12-13 килограма по-малко. Тогава имах възможност да се премеря. Това беше най-слабият ми период. В края бях малко качил и бях в прекрасна форма. Важното е, че не се разболях от треска. Аклиматизирах се чудесно.