Кой е любимият ти детски спомен?

Как играем на ръбче зад блока в „Люлин“ или как се спускам с колелото по една от стръмните улици и хем малко ме е страх, хем ми е едно такова прекрасно. Как мама ни пържи палачинки в неделя, аз изяждам цели 10 и после ме боли коремът. Как играем на табла с баща ми на плажа и аз успявам да го бия. Как си правим походи до Борисовата градина (тогава Парка на свободата) с баба и вечерта, като се приберем, съм пълна с онази най-сладката умора.

Кои мечти си осъществила и това направи ли те щастлива? Кои мечти ти останаха?

Ето виж, например, работата ми в „Преди обед“ – не съм мечтала за нея. Никога не ми е било цел да ставам водеща, а животът така се стече, че станах, и сега съм щастлива. Ако има нещо, което ме е водило напред в живота ми, то това не са мечтите, а един дълбоко вкоренен стремеж да бъда много добра в това, което правя – каквото и да е то в съответния момент. Иначе оттук нататък за какво си мечтая? Идиличната картинка, която си представям, е как след време с Вельо сме се изнесли да живеем в Балкана и комбинираме безбрежното спокойствие на планината с пътувания насам-натам – има земно кълбо да се обикаля, а още не сме почнали.

Първото място, до което искаш да пътуваш сега, и последното, на което би искала да отидеш?

Можем да започнем с Австралия, че наскоро ми разказваха чудни неща за там, или пък с Южна Америка. А за последно – не знам, не гледам по този начин на нещата.

Кремове и книги, които ми се иска да прочета, но рядко успявам да отворя, тъй като все не ми стига времето.

Кога за последно се мери?

Не помня, в последните години не се тегля. Спрях след като родих и в продължение на няколко месеца се потисках, че не успявам да сваля едни 5-6 килограма. После ги свалих, но така и не се върнах към кантара. По-важно ми е как се чувствам в кожата си, отколкото колко точно тежа.

Какво не би облякла?

Всякакви тигрови и леопардови мотиви. Също и палто от кожа с косъм. Просто не е моето.

Алфред дьо Мюсе е казал: „Попитай сърцето, там е геният“. Имало ли е случай, когато си „попитала сърцето“, но след това си съжалила, че си го послушала?

Аз съм импулсивна и в този смисъл автоматично следвам сърцето. Но имам един емблематичен пример за обратното (ако приемем, че обратното на сърцето е разумът). Пример за това, че понякога разумът и рационалните аргументи в крайна сметка могат да те пратят в грешна посока. Първоначално, когато ми предложиха да водя „Преди обед“, отказах. Съмнявах се, че проектът ще има дългосрочно бъдеще, и не исках да рискувам. Е, както е очевидно към днешна дата, съм била в грешка. И мога само да благодаря за упорството на хората, които тогава не приеха „не“ за отговор. Защото иначе сега едва ли щяхме да си говорим и аз със сигурност щях да съм пропуснала шанса да имам работата, която ме прави щастлива.

На какво мирише щастието?

На бебетата ми преди 10 години. На изсъхналите от слънцето водорасли на брега на Аркутино преди 12. На сутрешните вестници в началото на кариерата ми. На домашната баница на баба от едно време. На прясно изпържените палачинки на мама, като бях дете. На цъфналия люляк през пролетта. На много неща...