Колата част от приятелския ти кръг ли е? Какво живее постоянно в нея – гримове, бухалка, токчета за всеки случай?

Много исках да се науча да карам и бях много щастлива, когато с Вельо си взехме първата ни кола – едно старо бяло Cinquecento. Страстта ме държа към десетина години, но ако трябва да съм честна, вече ми е писнало всеки ден да съм зад волана. Искам да се возя и да мога да си чета, примерно. Ако имах удобен вариант за градски транспорт, щях да съм зарязала колата. Или поне драстично да съм ограничила употребата й. А иначе колата, предвид че всеки ден е обитавана от две 10-годишни момчета, е място, в което можеш да намериш всичко – полуизпити бутилки минерална вода, разхвърляни дискове, забравени ръкавици, понякога дори забравени телефони. Токчета за всеки случай нямам, по-скоро понякога, когато съм тръгнала с токчета и знам, че денят ще е дълъг, си имам едни кецове в резерва, за да мога да си карам с тях.

Синовете ми, макар и по-рядко напоследък, защото вече са големи момчета. Вельо, с когото сме заедно вече близо 20 години (боже, като го казвам и ми звучи странно кога е минало толкова много време…) Любимата ми баба, при която е минала голяма и важна част от детството ми.

И ти ли си дете на баба?

И на мама, и на тате, но при баба бяхме почти всяка събота и неделя.

Ти успя ли да осигуриш на децата си такава баба?

Майка ми помага винаги, когато има нужда, за което съм й много благодарна. Особено в началото, когато момчетата бяха бебета, беше невъзможно да се справиш сам. И тогава и тя, и сестра ми, бяха насреща. Предвид, че племенницата ми е с 4 месеца по-голяма от моите хлапаци, у нас беше като в мини детска ясла с три бебета на почти една и съща възраст.

Вечери за свети Валентин? Не сме от двойките, които треперят на датите и годишнините. Нито сме от поколението, което толкова се втренчва в свети Валентин. По-скоро ни дразни показността и прекомерната приповдигнатост, която настава около 14 февруари. Отбелязваме си я годишнината от сватбата когато както дойде, без големи фанфари. От последната годишнина примерно съм запомнила как седнахме с момчетата да разгледаме двата дебели албума със снимки от тогава и беше много приятно, те питаха, ние им разказвахме и така се връщаш в момента по един много хубав начин.

Какво си помисли, когато видя Велислав за първи път? Моментално харесване ли беше?

Нямам спомен кога съм го видяла за първи път – някъде из коридорите на в. „Сега“ на „Славянска“ е било. Аз – новопостъпила репортерка в международния отдел, той шеф на „Разследвания“. Нямахме много допирни точки. Имам обаче ясен спомен за излъчването му, което ме привличаше далеч преди да се влюбя в него. Беше един такъв малко загадъчен, умен и толкова синеок. После от дума на дума, от купон на купон (а тогава в „Сега“ се живееше много задружно) нещата се случиха. Класическа история.

Любима тема за разговор с мъжа ти? Има ли нещо, за което не можете да се разберете? Прословутият капак на тоалетната чиния например.

Не, ние имаме казус с капака на тенджерата. Не мога да разбера, вече години наред, как е възможно никога да не уцелва правилния капак. Взима една тенджера и слага капака от друга. Според него няма никакво значение. А мен ме дразни. Ужким той е Девата в нашата двойка, обаче аз се дразня. И така. Смешно е, но няма оправия.

Да разбирам, че вкъщи той готви, така ли?

Вельо е човекът, който умее да готви у нас. И аз се упражнявам в кухнята на моменти, но съм посредствена в сравнение с него. В един момент преди години той се беше пооттеглил, слава богу, напоследък се завърна, и съм много щастлива от този факт. Аз режа салати и завеждам „сладката“ секция. И палачинките, разбира се – те са ми запазена марка. Добра съм и на бисквитена торта с шоколадов крем – децата много я обичат. Той умее да изненадва с вкусове, за печения му петел от Нова година още се говори.