Моята седмица бе белязана от литературно приключение. Не за пръв път се лутам по пътищата на „Непосилната лекота на битието“, а със сигурност няма и да е за последен, защото романът на Милан Кундера предлага именно пътища, а не път.

Причината да го препрочитам и да се връщам към него е, че всеки път го изживявам наново, преоткривам го през нови пластове и перспективи. Вероятно е така, защото и аз самата съм всеки път различна и го разглеждам през нови ситуации, но и сериозната дълбочина на произведението изкушава към мисловни авантюри. Кундера отваря съзнанието ни към възможности – възможности за самите нас, със своите фикционални герои, но вплетени в реални, белязали историята събития, изправяйки ни пред „великански“ философски въпроси. Дързък, настояващ, питащ, този вълнуващ с експерименталния си дух роман бе мой спътник през цялата седмица. Споделям с вас моите любими 7 моменти, цитати и мисли от „Непосилната лекота на битието“.

1. „Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите. Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане сам? Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът, щом първата репетиция за живот е вече самият живот?“

2. „Когато Томаш се връщаше от Цюрих в Прага, започна да го измъчва мисълта, че срещата му с Тереза е била резултат от шест неправдоподобни случайности. Но нима едно събитие не е толкова по-значимо и по-високо ценено, колкото повече случайности са били необходими за осъществяването му? Само случайността може да се тълкува като послание. Онова, което става по необходимост, което е очаквано, което се повтаря всеки ден, е нямо. Само случайността отправя глас към нас. Ние се опитваме да я разчитаме, както циганките разчитат фигурите в кафеената утайка по дъното на чашата. Томаш се яви на Тереза в нейния ресторант като проявление на абсолютната случайност. Беше сам и на масата пред него лежеше разтворена книга. Той вдигна очи и се усмихна: „Един коняк.“ Докато носеше от бара коняка за Томаш, тя се опитваше да разчете тази случайност: как е възможно в същия момент, когато поднася коняка на привличащия я непознат мъж, да чуе Бетовен? Не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства. За да бъде една любов незабравима, трябва от първия миг случайностите да се слитат към нея, както птиците към раменете на свети Франциск Асизки.“

3. „Изглежда в мозъка съществува особена област, която бихме могли да нарече „поетична памет“, която запечатва това, което ни е очаровало, развълнувало, направило е живота ни красив. След срещата на Томаш с Тереза нито една жена вече нямаше право да се запечата в тази част на мозъка му, дори с най-мимолетна следа. Тереза деспотично бе окупирала поетичната му памет и бе заличила в нея следите от всички други жени (…) Приключението му с Тереза беше започнало там, където приключенията му с другите жени свършваха. Разиграваше се от другата страна на императива, който го караше да покорява нови и нови жени. У Тереза той не искаше нищо да разкрива. Получи я разкрита. Любиха се още преди Томаш да вземе в ръка въображаемия си скалпел, с който разрязваше проснатото тяло на света (…) Любовта започна чак после: тя вдигна температура и той не можа да я изпрати да си върви като другите жени. Беше коленичил до леглото й и му хрумна, че някой му я е пратил по водата с кошница. Вече казах веднъж, че метафорите са опасни. Любовта започва с метафора. Иначе казано, любовта започва тогава, когато жената се впише с първата своя дума в поетичната ни памет. “

4. „Уникалността на „Аз“-а е скрита именно в непредвидимото, което присъства у всеки човек. Ние можем да си представим само това, което е общо за всички хора. Индивидуалният „Аз“ е онова, което се различава от всеобщото, тоест онова, което не може да се отгатне и предвиди, което тепърва предстои да бъде разкрито, извадено на бял свят, завоювано.“

5. „Томаш отдавна бе разбрал: хората толкова много се радват на моралното падение на ближния си, че не биха си развалили удоволствието с някакви обяснения за това падение.“

6. „(…) оневинен ли е човек от факта, че не знае? Глупакът, който седи на трона, освободен ли е от всякаква отговорност, само защото е глупак? (…) Но как е възможно днес, когато вече знаем, че обвиненията са били абсурдни, екзекутираните – невинни, същият отсъдил прокурор да се изкарва света вода ненапита и да се удря в гърдите: „Съвестта ми е чиста, аз не знаех, аз вярвах!“ Та нали именно в това „Не знаех! Вярвах!“ се съдържа вината му, която не може да бъде изкупена с нищо! И Томаш си спомни историята на Едип. Едип не знаел, че спи със собствената си майка, и въпреки това, когато узнал истината, не се чувствал невинен. Не могъл да гледа повече причиненото от неговото незнание нещастие, избол си очите и сляп напуснал Тива.“

7. „Вече казах, че литературните герои не се раждат като живите хора, от тялото на майка, а от една ситуация, фраза, метафора. Там, като във вълшебен орех, е скрита основна човешка възможност, която според автора никой още не е открил или пък за която никой не е казал нищо съществено. Добре, но нима не е вярно, че авторът не може да говори за нищо друго, освен за самия себе си? (…) Всички тези ситуации са ми познати от собствен опит, изживял съм ги и въпреки това нито една от тях не е родила герой, който да съм самият аз с моята биография. Героите от романа ми са възможностите, които съм имал, но които не съм осъществил. Затова ги обичам всичките еднакво и еднакво се ужасявам от всички тях: те са прекрачили някаква граница, пред която аз съм пристъпвал нерешително. Именно тази прекрачена граница, граница, отвъд която свършва моето „Аз“, ме привлича. Едва отвъд нея започва загадката, чийто отговор търси романът. Той не е изповед на автора, а дисекция на човешкия живот, в капана на онова, в което се е превърнал светът. Но стига толкова. Нека се върнем при Томаш.“