любопитството към опасностите

Когато започнала специализацията си по физиотерапия, пребивавайки в тази среда, Любина забелязала, че с нея се случват странни неща. Разбирайки, че умората и смущенията в цикъла й имат своята причина, тя се заела да я изследва. И така се появила дисертацията й върху въздействията на електромагнитните полета върху персонала на отделенията за рехабилитация и физиотерапия, дотогава приемани като „необходимо“ зло. През 1997-98 не можела да прави справки в интернет, единствено чрез медицинската библиотека на университета можело да се търсят публикации и сведения по темата. Сдобила се с някаква есенциална информация по проблема. Окрилили я – покойният доайен от българската физиотерапевтична школа доц. Марин Маринкев я свързал с доц. Израел, физик, ръководещ тогава националната лаборатория по изследване на физичните фактори. Стъпка по стъпка му хванала края. Най-дълго време й отнело съставянето на анкетен фиш за проучването. Тази карта Любина приключила малко преди да роди второто си дете, което – смее се – си извоювало място от електромагнитните влияния върху женския й организъм.

Когато 12 години по-късно получила първите резултати от статистика, на когото дала за обработка попълнените анкетни карти, не повярвала на очите си и решила, че не може да ги обяви. Очаквала потвърдителни резултати, но не чак такива. Преформулирала заданието и помолила да се използва друг статистически метод. Пак същото! Третият опит очертал не само действителната картина, но и тенденция към засягане на костния апарат, съдово-циркулаторната и репродуктивната система у жените, които работят в условия на електромагнитно въздействие.

поетична душа под пагон

„Голямо предизвикателство е да си жена в днешно време, особено в армията“, казва Любина. Тя още от малка искала да стане хем лекар, хем военен – на село, където прекарвала летата при бабите си, била влюбена във фелдшера. А тъй като дядо й бил военен, познавала и живота в поделението. Съединила двете си мечти, започвайки практика и специализация във ВМА. Пет години по-късно от очакваното придобила офицерско звание и чин. Удовлетворила желанието си, трябвало да функционира в качеството не на строеви офицер, а на военен лекар. И веднага усетила колко трудно понасят мъжете около нея – не тези в семейството й – промяната в статута. Харесвала си и униформата, и пагона на старши лейтенант. Като сложи униформата – дали парадна, ежедневна или бойна – остротата на мисленето, самото й мислене се променя, както и начинът на оценка на ситуацията. Придава й умереност и хладнокръвие и я изолира от личното й пространство. Мъжете й вкъщи вече са свикнали. В началото им било странно дори и само като промяна във външния вид на майка им, на която, естествено, най-много й прилича да е облечена в рокля. По-малкият й син, Зариян, от малък чете атласи и сборници за оръжия… За разлика от батко си, когото една крачка деляла от медицината – думата на мама. Но тя го оставила сам да направи избора си, какъвто наскоро предоставила и на малкия. Защото професията трябва да я носиш в сърцето си.

Облечена в униформа, Любина е участвала във военни учения, а преди две години е била медицински ръководител на мироопазващата мисия на ЕС в Сараево. Разминала се с една преди това – в Афганистан. Било трудно, но много интересно и полезно от гледна точка на опит, „мисиите са терен, на който военната медицина придобива поведенчески и управленски опит“, разсъждава Любина. Отговорността й се простирала върху здравето на военните части, дислоцирани на територията на страната домакин, и върху познаване на обстановката и възможностите на местните лечебни заведения. В рамките на половингодишен мандат подполковник Веселинова създала немислима дотогава организация за функциониране на длъжността. И е удовлетворена от това. И спокойна, че е изпълнила личната си мисия там на нивото, към което се стреми във всичко, което прави. „Flying MEDAD“ я нарекли колегите й от мисията. За нейна радост и огромно облекчение имало само няколко сериозни инцидента, но с щастлив завършек. Единият предизвикан от местен бик. Най-хубавото било, че нараняванията на самозвания тореро не го довели до животозастрашаващо състояние. А Любина изляла емоцията си и от този период в живота си в стихове, излезли в цикъла „Дамски гамбит“ в стихосбирката й „Гласът на тишината“.