Моите 7

Ирина Иванова 24 февруари 2019

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме нещата, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ирина Иванова и "Нейните 7"

 сбогом, мистър стенли донън!

Тази нощ, 23 срещу 24 февруари, си отиде режисьорът на може би най-великия мюзикъл в историята на киното – „Аз пея в дъжда” (Singin’ in the Rain, 1952). Мистър Стенли Донън ни напусна на 94 години, в деня преди връчването на поредните Оскари, без да е получил дори номинация за Оскар за великия си филм с участието на знаменитото трио Джин Кели, Деби Рейнолдс и Доналд О'Конър. През 1998 г. обаче Академията му връчва почетна статуетка, което все пак измива срама от челото й. 67 години след създаването си шедьовърът „Аз пея в дъжда” продължава да кара душата ни да пее, да танцува в локвите и да копнее да се влюбва отново и отново. Светъл път, сър!

момичешки бой пред мола 

Часът е около 13. Делничен ден. Минавам покрай един от моловете в центъра на София, намиращ се на супероживено кръстовище. Група от около 7-8 момичета на приблизително 12-13 години, повечето от ромски произход, но не всички, доколкото виждам, с раници на гърба, очевидно се прибират от училище, тичат и крещят нещо и в началото си мисля, че просто са някакво по-шумно ято в сезона на пубертета. Изведнъж обаче едно от момичетата е повалено на земята, няколко от другите го влачат – буквално! – за косата, то пищи, а едно се опитва да го спаси. Никой не се намесва! Никой! В един момент момичето се изправя. Виждам, че е високо и слабо, изключително изплашено, не може да говори, заеква. Приятелката й се опитва да й помогне. Другите отново я събарят и я хващат за косата като продължават да се смеят, все едно е на майтап. Тя отново започва да пищи. Възрастна дама и аз отиваме при тях. Жената взе да им говори нещо, аз се опитах да вдигна падналото момичето. Дали някой мъж се намеси? Познайте от един път. Двете момичета хукнаха да бягат, пресякоха на червено и се качиха на спрелия трамвай. Останалите -  след тях. За нещастие, тъй като вратите на трамвая все още бяха отворени, успяха да се качат. Как е продължил екшънът, не знам. Какво да кажа – също не знам. Просто си представих (или поне си въобразявам, че си представих) в каква атмосфера учат тези деца. И как живеят. И колко са мотивирани да ходят на училище.

хелън хънт в „колкото толкова”

Онзи ден повтаряха "Колкото толкова" по телевизията. Джак Никълсън и Хелън Хънт имат Оскари за този филм и хич не е случайно. За който не го е гледал – Джак Никълсън е арогантен и циничен почти до дъното на душата си (но почти!) писател, а Хелън Хънт – самотна сервитьорка в заведението, в което той прекарва част времето си. Между тях се заражда някаква близост и така нататък. Обаче останах удивена от сцената, в която героинята на Хелън се разревава като магаре, защото й е писнало да е сама и защото толкова отдавна не е ходила из улиците ръка за ръка с мъж . И си помислих колко отдавна аз пък не съм виждала точно такава героиня. Много отдавна! Някак не е политически коректно вече жена да плаче, че е самотна или – о, ужас! – защото й липсва мъж! Ами това е направо непростимо! Жената трябва да е силна, да не й пука, да се справя сама с всичко и най-вече – за нищо на света да не й липсва мъж! Вижте сцената. 

 

тази песен не е за любов

Гледах първия епизод на новия български сериал „Денят на бащата”, не успях да гледам втория, ще наваксам, но въпреки това веднага се влюбих в парчето на Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени” „Тази песен не е за любов”. Знам, че е отпреди две години, обаче понякога един филм изкарва някакви неща от музиката, които ти преди не си забелязал. Или просто й дава нов живот. Спомнете си какъв фурор предизвика навремето саундтракът на филма „Криминале” на Тарантино, който е все от ретро парчета. Има много такива случаи. Песента на Стефан и неговата банда е прекрасна, прекрасна, прекрасна! Както и всичките им парчета! И „По полека”, и „Холивуд”, и „Пикник”! Толкова талантливи! Жестоки! Утре е третият епизод на „Денят на бащата”. Между другото – защо трябва толкова да бързаме да даваме оценките си за нещо ново, независимо дали са положителни или отрицателни? Защо?

 маестро лагерфелд, прощавай и ти!

Упрекнаха ме – на майтап уж - защо на 19 февруари не съм написала на собствената си стена във фейсбук и дума за обесването на Васил Левски, а съм постнала нещо по повод смъртта на легендарния дизайнер на Chanel Карл Лагерфелд. Или защо не съм написала за нещо друго, което на тях им се струва по-важно. Или защо въобще си позволявам да коментирам Лагерфелд. Досега, докато е бил жив, видите ли, не съм пуснала нищо за него, а сега съм тръгвала да го оплаквам. Не знаех, че трябва да се обяснявам и за това.

Карл Лагерфелд е гений. Без допирна точка със света на посредственото. Все по-малко стават такива като него. Начинът, по който продължи делото на мадам Шанел, сетивата, с които улови есенцията на стила на легендарната модна къща и я съхрани във времето, и изгради върху нея своята лична легенда... Сега чувам, че бил неприятен, арогантен и прочие човек. Все едно това има някакво значение. Той е гений, какво значение има какъв човек е бил. За мен лично – никакво. Почивай в мир, Маестро!

 

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР