Моите 7

Седем неща, които ме докоснаха

Лилия Илиева 02 декември 2018

„Ще се видим там горе“

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Лилия Илиева и "Нейните 7"

Като дете мечтаех да живея в приказки, като тийнейджърка – във филми. Подобно на героинята от „Пурпурната роза от Кайро“ на Уди Алън исках, когато отида на кино, да мога да вляза във филма, да си говоря с главните герои, да стана част от действието. Филмите, за които реших да ви разкажа, ме накараха да пожелая същото, вдъхновиха ме, заредиха ме и ви уверявам, че си заслужава да бъдат гледани.

С благодарност към организаторите на фестивалите Cinelibri и Киномания реших да ви споделя за моите филмови седем напоследък.

„Ще се видим там горе“, по книгата на Пиер Льометр, на Cinelibri

12 номинации и 6 приза „Сезар” за филма, девет награди, една от които Гонкур - за книгата, на основата на чийто текст е направен.  Великолепен, много нежен, на моменти свежо комичен и в основата си драматичен разказ между приказка, бурлеска, мелодрама. Съдбите на двама войници, оцелели повече от жестокостта на полковника на ротата им, отколкото от Първата световна война, се преплитат в желанието им всеки да спаси другия. Едуар Перикур (великолепна роля на аржентинския актьор Нахуел Перес Бискаяр), млад художник, непризнат и потиснат от богатия си баща, остава без челюстта си след избухване на бомба на фронта. Но животът не може да му отнеме способността да се изрази. Неговият приятел съвойник Албер Маяр (в ролята Албер Дюпонтел, заедно с това и режисьор, и един от сценаристите на филма) се грижи за спасяването и оцеляването на Перикур. Сюжетът се заплита великолепно, разгръща се скоростно и разплита като търкулната по надолнище топка на фона на Париж през лудите междувоенни години, в които всички живеят на макс. Критиците хвалят Маяр за това, че съхранява духа на книгата, а в същото време ни пренася в своя собствена вселена. Много впечатляващи са маските, предаващи гротескно различните състояния на художника Едуар Перикур, богатството и красотата на декорите и костюмите, общата тоналност на лентата, напомняща стара пожълтяла снимка. Човечен, топъл и вълнуващ разказ за таланта, който е по-силен от всичко – от войната, от омразата, от глупостта, от смъртта, от живота. 

По кината от 7 декември 2018 г.

„Човекът, който уби Дон Кихот“, по мотиви на романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес, на Cinelibri

На прожекцията на Cinelibri на някои им се доспа на 20-тата минута и други им доскуча на втория час. Явно този филм не е за всеки. Но е на Тери Гилиъм все пак. Фантастичен, като да се возиш на влакче в лунапарк - от тези, които те обръщат рязко с главата надолу, неведнъж. Цветен, забавен, ироничен, абсурден, радващо пълен с цитати откъде ли не – разбира се от „Монти Пайтън“ („Светата инквизиция“), от „Казабланка“, „Матрицата“ и т. н. Толкова бляскаво и сгъстено, интензивно удоволствие. Към режисьорския гений на Тери Гилиъм се добавя опънатия като тетива на лък талант на Адам Сандлър, британската непреднамерена театралност на уелсеца Джонатан Прайс, северното присъствие на Стелан Скарсгард и няма празен момент. Вдъхновяващи са свободата на Гилиъм да прави с разказа каквото си иска, пищността на въображението му и непосилната лекота на таланта му.

По кината в момента.

„Фантастични животни. Престъпленията на Гриндевалд“, по сценарий на Дж. К. Роулинг

Обожавам фентъзи жанра. Прочела съм всички части на "Хари Потър". А действието на „Фантастичните животни“ се развива преди появата на момчето магьосник през 20-те години на миналия век основно в Париж Главен герой е скромният и фин Нют Скамандър (Еди Редмейн) – магически зоолог, автор на книгата „Фантастични животни и къде да ги намерим“, по която Хари и другите ученици в училището „Хогуортс“ ще учат впоследствие. Нют е призован от директора на училището Дъмбълдор (Джъд Лоу) да помогне за осуетяването на плана на черния магьосник Гелърт Гриндълуолд (Джони Деп) да събере последователи и да създаде чистокръвни магове, които ще властват над не-магичните същества. И попадаме в един разкошен приказен необятен свят, пълен с всякакви същества. И между началото и края на филма времето е просто миг. Пълен с вълшебства.

По кината в момента.

„Рудолф Нуреев: Бялата врана“, по книгата „Рудолф Нуреев: Животът” от Джули Кавана, на Киномания

Ралф Файнс е режисьор на тази продукция на BBC, играе и учителя на Рудолф Нуреев Александър Пушкин. А в ролята на световния талант е украинският балетист Олег Ивенко - много красив и много добър и като актьор. Получил се е интересен психологически портрет на Нуреев от раждането му в транссибирската железница, през бедността и нищетата на детските му години. Оказва се, че пътят на живота му се решава благодарение на спечеления от майка му билет за опера, с който отиват тя, Нуреев и двете му сестри. Възхищението от плюшените завеси и кристалните полилеи го завежда в балетното училище. Там аскетичният му период приключва с появата на жената на учителя му Пушкин, която го взема под крилото си. Филмът е красив разказ за началото на кариерата на руската звезда до първия му гастрол отвъд Желязната завеса и момента, в който намира политическо убежище в Париж. Всичко това се случва на фона на безумието на комунистическия ред и суровите условия в следвоенна Русия. За да избуи талант в подобна почва, са нужни не само особен характер, какъвто балетистът, става ясно, е имал, но и сила, и размах, и самочувствие и вътрешно спокойствие да бъде такъв, какъвто е.

 „Ван Гог: Пред портите на вечността“, на Киномания

Първото ми впечатление беше колко много Уилем Дефо прилича на Ван Гог от известния му автопортрет. Невероятно! И макар Дефо да е на 63, а Ван Гог да е починал на 37, актьорът е толкова убедителен в това си превъплъщение. Очаква се да бъде номиниран за Оскар. Предимството на лентата е, че е направенa от художник - Джулиан Шнабел, който освен режисьор е и съсценарист на Жан Клод Кариер. (Шнабел режисира и филм за Баския.) И това е много силен, много въздействащ разказ от художник за художник. Потъване в особения свят на холандския артист и откриване на неговия поглед към света, живота, изкуството, с включвания за приятелството му с Пол Гоген (Оскар Айзък) и близостта с брат му Тео (Рупърт Френд).

Един от цитатите на Ван Гог във филма е: „Понякога, когато съм сред природата, процесът на рисуване е толкова интензивен, че често забравям името си или дори къде се намирам. Ако наистина влезеш и почувстваш работата си, е много трудно да седнеш на масата и да се държиш като нормален човек отново.” И филмът влиза точно в тези дълбоки води на съзнанието на художника. Единственото, което ми беше вповече, е монотонната музика от повтарящите се четири акорда.

„Всички знаят“, на Киномания

Хавиер Бардем, Пенелопе Крус и Асгар Фархади – иранският режисьор, носител на два Оскара до момента на афиша на филма. Има ли нещо, което би могло да ме отаже да го гледам след изброяването на тези имена. От първите кадри на ножица, която изрязва статии и снимки от вестник, до финала тази драматична темпераментна вълнуваща семейна сага се гледа точно така, както е разказана - на един дъх. Затаен през бурята от емоции, която се развихря на всички нива и между различните герои и над която доминира електричеството между Бардем и Крус. Толкова са красиви заедно, толкова талантливи и вдъхновяващи в тандема си. На този филм се плаче или най-малкото те стяга за гърлото. И след това остава в теб като произведенията на изкуството, когато са безалтернативно категорично истински добри.

„Мария Магдалена“, на Киномания

Бях склонна да си тръгна от този дълъг, протяжен, аскетичен и монохромен филм, още повече след толкова много ленти, вдъхновени от историята в Новия завет, които всички със сигурност сме гледали. Руни Мара обаче е фантастична в ролята на Мария Магдалена. Тази Мария Магдалена на австралийския режисьор Дейвид Гард не е проститутка. Тя е Мария от Магдала, която не може да влезе в клишето на семейна жена. Чиста, светла и свързана с Господ, осъзнава себе си като посланик на божественото и спътник на Исус. Фина, крехка, но твърда в решението си да следва себе си. Върви заедно с апостолите до Божия син, превръща се в е емоционалната му подкрепа, присъства на Тайната вечеря, става свидетел на разпятието и първа вижда възкресението. В този филм всичко е различно от канона и общоприетото в масовата култура. И срещата на Мария Магдалена с Христос, и историята за съживяването на Лазар, и изгонването на търговците от храма, и тайната вечеря. Дотам, че апостол Петър е тъмнокож, а Хоакин Финикс е много по-близък до типажа на Юда. И именно заради различността си тази гледна точка на австралийския режисьор Дейвид Гард си заслужава да бъде видяна.

 

 

1 КОМЕНТАР
1
Дора
03 декември 2018, 20:59

"И именно заради различността си тази гледна точка на австралийския режисьор Дейвид Гард си заслужава да бъде видяна."
Напротив, тъкмо заради тази ЛЪЖЛИВА гледна точка филмът не си струва да бъде гледан. Лъжа открай докрай. Няма актьорска игра, която да оправдае лъжата и подигравката с Евангелието.

ТВОЯТ КОМЕНТАР