Маракеш - глътка вино за ценители

Ирина Белчева 22 септември 2018

Снимка: Ирина Белчева

Признавам си, че арабската култура винаги е гъделичкала любопитството ми и пътуването до Маракеш се превърна в лелеяно бягство от сивото ежедневие. Умишлено не четох протяжни пътеписи, защото исках всичко да е първично и неподправено – ей така, попаднала сред запуснатите улици, готова за приказка от „Хиляда и една нощ“.

Първото ми впечатление от Маракеш бе опитът всичко да е мащабно, някак триумфално – големи площади, булеварди (апропо – впечатляваща инфраструктура, за която можем само да завиждаме), високи стени и кротко затихващи в залеза прашнорозови сгради. Всъщност никой няма право да боядиса къщата си в друг цвят, едни казват, че кралят определя цвета на всеки град, други – че в пустинята всеки друг цвят би отразявал светлината до степен, в която да заслепява очите… Знае ли човек! Както каза гидът ни – много неща не са ясни за Маракеш – от древността историята граничи с легендата и така и до днес.

Маракеш е бълбукащ казан от вкусове, аромати, цветове, хаос, изящно изкуство, мизерия и вълшебни лампи. По улиците преминават бясно коли, колела, тротинетки (често с цели семейства на тях), коне, бясно пресичащи хора и животни, натоварени до изнемогване. Със сигурност, ако не сте най-опитният шофьор на света, кола под наем не е опция – трафикът е толкова непредсказуем, че всеки европеец би оставил ключовете на таблото и би се гмурнал в глъчката на града.

„За нас не е важно как изглежда отвън, за нас важното и красивото е вътре“ – така гидът ни (сърдит 50-годишен мароканец с причудлив индийски акцент и ловки туристически шмекерлъци) описа визията на Медината – стария град на Маракеш. И наистина – обточена с километри розов зид, Медината е по-скоро занемарен спомен от величие. Тук-там виждаш някоя по-помпозна арка със стенописи, но по-често окото ти среща прах и мръсотия. А докато откриеш красивото „вътре“, ти предстои едно дълго пътуване в мистериозното.

Като всеки турист, дошъл за първи път в Мароко, първата спирка е прочутият площад Джема ел Фна (в New York Times фигурира като едно от 100-те места, които човек трябва да види, преди да умре). Ел Фна е арабско пиршество – тук животът започва да кипи привечер, когато всички местни търговци и предприемачи изкарват най-доброто от себе си. Площадът е наистина огромен и събира всевъзможна смесица от хора и усещания – наредени в плътна редица фургони, отрупани с пресни плодове, където срещу няколко дирхама получавате чаша фреш, сбити заведения с неловко сковани пейки и маси, покрити с мушама, на които можете да похапнете местни гозби (ако имате смелост и здрав стомах). Търговци на хляб буквално пикират между тълпите и продават пити традиционен марокански хляб, а кротко поседнали на самобитни табуретки (често тенекии) възрастни забрадени жени предлагат да ви нарисуват ръката с къна. Необходима е доста ловкост, за да успеете да избягате от всички нашественици, без да сте олекнали с няколко дирхама или поне без да прахосате десетина минути в обяснения и надлъгване.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР