Райън наистина извежда Фара на вечеря. Бодигардът й тръгва след нея, но Райън го връща. „Нямаш нужда от него. Аз ще съм ти бодигард“. Когато само си подават носа извън имението, Райън О’Нийл изведнъж разбира в какво се забърква.

Папараците са буквално пред портата. Тълпи от фенове. Крещят, снимат, гонят автомобила им, удрят с юмруци по стъклата. Когато слизат пред ресторанта, това се повтаря. Райън осъзнава, че с колкото и известни жени да е бил, нито една от тях не е толкова масово популярна, колкото Фара Фосет. „Беше като... Мохамед Али“ – казва О’Нийл. Казват, че Фосет е първата истинска знаменитост, „родена“ не толкова от незабравимите си роли и талант, колкото от таблоидите и жълтите издания (през 1974 г., две години преди „Ангелите на Чарли“, в Америка излиза първият брой на сп. People и с това издание започва най-яростният етап от Голямото медийно преследване на звезди). Славата е голямото проклятие на Фара Фосет – товар, с който тя така и не успява да се справи. Може би защото така и никога не добива самочувствието, че наистина я заслужава.

Когато Фара влиза в ресторанта, Райън О’Нийл вижда как тя тутакси приковава погледите. Излъчва блясък – бронзови скули, коса от злато, светли очи, сребристосива рокля, невероятно тяло. О’Нийл си обещава наум в никакъв случай да не я остави да скучае. Двамата разговарят за кариерите си – за това, че искат да се отърват от сладникавия си имидж, от мелодрамите и да се снимат в силни и запомнящи се роли. Райън й разказва за зловещия провал на своята мечта – през 1975 г. бил поканен от самия гуру на истинските кинаджии – Стенли Кубрик, за роля във филма му „Бари Линдън“. Отказал всички други предложения за година напред и се посветил изцяло на ролята си. Резултатът обаче бил плачевен. Филмът се оказал пълен провал, а Райън получил „титлата“ „Най-слаб актьор на годината“. Разочарованието му било толкова голямо, че още не можел да дойде на себе си, макар оттогава да били минали цели 7 години.

След вечерята той я закарва до дома й, предлага й да изпушат една обща цигара марихуана преди да се разделят, а тя отказва с възмущение („Типична провинциалистка!“ – казва си насмешливо той). После я целува без грам угризения на съвестта, убеден, че тя ще се дръпне, но този път не познава. Целуват се дълго и настървено, докато върху устните им не избива кръв. На следващата вечер се виждат отново и тази среща слага край на брака на Фара Фосет и Лий Маджърс. И двамата признават, че онова, което винаги ги е свързвало най-силно, не е общата професия, нито плановете за бъдещето, нито детето им, нито общата банкова сметка, нито общият покрив, а само чистото, силно и напълно непреодолимо сексуално привличане.