В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.
Милена Попова и "Нейните 7"
За големите и малките хора
„Аз съм абсолютният сбор на всичко онова, което ме е правило щастлива, а не на онова, което ме е карало да страдам.” Това са думи на голямата певица Анастейша пред колежката ми Лили Илиева, казани в директно интервю във Франкфурт, часове преди концерта й там. Само помислете върху думите й! Това го казва жена, която на 13 години е диагностицирана с болестта на Крон. След като отстраняват оперативно част от червата й, тя прекарва доста време в инвалидна количка и отново се учи да ходи. И не само да ходи, а и да танцува! Два пъти се лекува от рак на гърдата, отстраняват и двете й гърди, а тя създава фондация, за да помага на жени с тази диагноза. На 39 г. получава сърдечни проблеми. Има толкова слабо зрение, че едва различава чертите на собственото си лице в огледало. А това я вдъхновява да създаде линия слънчеви и диоптрични очила. И не спира да пее! Ето това е Анастейша - един човек от онези, които ни карат да видим света като сбор от хубави, а не от лоши неща. Затова на 1 юли ще бъда сред публиката на концерта й в София. Тя е и на корицата на EVA през юни - красива, силна, талантлива. Вдъхновяваща!
Анастейша е такава, защото се стреми към светлата страна на живота, а не потъва в тъмната - там, където са проблемите, гневът и болката. Един от любимите ми автори, философът и поет Марк Непо, самият той победил гнева и болката от рак, разказва как веднъж месечно посещавал сляпата си баба в дом за възрастни хора и тя всеки път го питала дали грее слънце. Учудвала се, когато й казвал, че грее, защото сестрите твърдели, че навън е мрачно. Когато внукът й казал, че сестрите просто трябва да измият мръсните прозорци, за да се види хубавото време, бабата се засмяла и казала: мръсни очи мръсен свят виждат.
Споменаването на Марк Непо ме накара да си спомня и за още един любим автор – Марк Твен. Обожавам неговия забавен и светъл цинизъм, неговия свеж хумор, разказите му, афоризмите му. Ето една негова мисъл: „Пазете се от хора, които се опитват да омаловажат вашите стремежи. Малките хора винаги правят това, а истински великите хора ви карат да се чувствате така, сякаш вие също можете да станете велики.” Да, това е начинът по който ни вдъхновяват хора като Анастейша, Марк Непо, Махатма Ганди, Боян Петров… Те сякаш ни казват: можеш и ти да победиш, трябва само да го поискаш. Защото победата какво е? Победа над обстоятелствата, над себе си, над страховете и предразсъдъците и над съпротивата на онези, които се опитват да омаловажат усилията ти.
“Всеки е гений. Но, ако се съди по способността на една риба да изкачи някое дърво, тя ще живее целия си живот смятайки, че е глупава.”, казва един истински гений, Алберт Айнщайн. И ще прекара дълги години в безсмислена борба, ако й внушават, че трябва да изкачи дървото, добавям аз. Но коя победа си струва борбата? Ето това е въпросът, който лично мен ме занимава напоследък. Защото борбата може да бъде и безсмислена, и изтощителна и да донесе победа, която човек вече по никакъв начин не иска. Мисля си и още нещо - не всеки може да победи себе си. Но когато се предаде, това не го прави по-малко стойностен човек. Големите и малките хора са не просто победители и победени, а добри и лоши хора. Поне по моите критерии. Казвам това по повод разгорялата се дискусия в интернет, предизвикана от драмата с изчезването на големия Боян Петров в Хималаите. Четох, че „към върховете се стремят само големите хора”, другите „пълзели в подножието на живота”. Нима това е критерият за стойностен човек - изкачването на върхове, независимо в какъв смисъл? Хората, които ни вдъхновяват, могат да бъдат и напълно непознати. Хора от кварталната градинка, които сами купуват и садят рози и латинки, млади хора, които превеждат през кръстовищата немощни старци, и дори хора, които пишат любовни писма във фейсбук. Нима жената, която е направила райска градинка в междублоковото пространство зад бул. „България” и „Тодор Каблешков” в София, в която растат и рози, и ягоди, и хортензии, и ябълки, е малка, защото не се стреми към някакъв връх? Нима хората, които стават по тъмно, за да месят хляб са малки, защото не могат да си представят да правят друго?
Има хора риби и хора орли, хора къртици и хора пеперуди, хора носорози и хора гепарди. Всеки заслужава да бъде щастлив, независимо дали изкачва върхове или живее в подножието, само за да отгледа малки и да ги нахрани. Това е урокът на хората, които ни вдъхновяват, независимо дали са супер известни или напълно непознати. Защото всеки един от тях изкачва своите върхове, стремейки се към обикновеното човешко щастие. Тук няма малки и големи, тук сме абсолютно равни.
p.s.
Е, и на хората, които държат „прозорците” им да са винаги измити до блясък, им писва понякога. Постоянното напрежение да си позитивен води до депресия, бих казала. Нека да послушаме Анастейша и нейната песен „Sick and Tired”.
