Детството на Изабела е, меко казано, нетрадиционно. Тя заедно със сестра си, брат си Роберто и бавачките им живеят в т.нар. детски апартамент, разположен точно срещу жилището на баща им. И Роселини, и Бергман са обсебени от работата си. Изабела обича майка си, но определено винаги се е чувствала „момичето на татко“. Обожавала това, че е дебел, и мразела всеки, който го убеждавал да започне диета. Да се сгуши в скута на баща си и да облегне глава на корема му е най-щастливото детско преживяване за нея. А също да си лежи до него в голямото му легло, където той прекарвал огромна част от деня си, когато не снимал филми или не пътувал. В леглото се хранел, четял книги и сценарии, говорел по телефона и оставал там дори когато при него идвали сътрудници или продуценти. Не можел да живее без седемте си деца. Въпреки страстта си към професията той успявал да се грижи за тях така, че по-късно те обичали да се шегуват помежду си, че Роберто Роселини не бил техен баща, а по-скоро тяхна майка. Изабела си спомня чудните лета, които прекарва заедно с всичките си братя и сестри и техните бавачки, а често и с всичките бивши и настоящи съпруги на баща си в крайморската му къща, намираща се в Санта Маринела, близо до Рим. Самият Роселини, като някакъв Зевс Олимпски, се появявал, яхнал великолепното си ферари, само през уикендите. Когато по-късно се случвало да съжаляват Изабела, задето никога не е имала „нормално детство“, тя не приемала съжаленията. Детството й е прекрасно, макар и хаотично. Единствената сянка, която тегне над него, всъщност съвсем не е отсъствието на родителите й, а тежката сколиоза, заради която я оперират като тийнейджърка и се налага да прекара цели две години в медицински корсет.

Още в онези години всички около нея й казват, че е копие на младата Ингрид Бергман, и това е самата истина – очите, носът, устните, гласът... Пък и камерата я обожава. Само че Изабела дълго време не ще и да чуе. За да избяга от всичко, когато е едва на 19, си събира багажа и напуска Италия. Заминава при майка си в Ню Йорк и макар че често се връща у дома, Америка се превръща в нейния втори дом и в нейна съдба (и до днес се определя като „европейка в Америка, т.е. нюйоркчанка“). Записва се да учи моден дизайн в колеж и успоредно работи като репортер за италианската телевизия РАИ.

Роберто Роселини едва успява да я навие да се снима в епизодична роля в негов филм, но затова пък тя с удоволствие се грижи за костюмите в последните творби на баща си. Големият Роселини си отива от мълниеносен фатален инфаркт през лятото на 1977 г., докато се приготвя за среща на кафе с дъщеря си Изабела. Тя чака цял час преди да разбере какво се е случило. В памет на баща си Изабела приема да се снима в малка роля във филма „Поляната“ на братя Тавиани, който се превръща в нейното бойно кръщение. Снимачната площадка непрекъснато е заобиколена с папараци (феноменът на дебнещите фоторепортери се появява в Италия около 20-ина години преди да превземе и Холивуд, пък и самото название „папараци“ е измислено от Федерико Фелини). И Изабела осъзнава, че след като е издържала тези снимки, значи може да издържи всичко. Когато се връща в Америка, се снима и в първата си по-сериозна роля – във филм на Винсент Минели, където си партнира с майка си и с Лайза Минели. Тогава съдбата решава да я изпита.

През 1978 г. в Ню Йорк тя трябва да интервюира многообещаващ млад режисьор – американец с италиански корени. Казва се Мартин Скорсезе и вече е заснел един от култовите филми в историята на американското кино – „Шофьор на такси“. Освен това е известен в артистичните среди като най-големият киноман в света, но за съжаление и като безнадежден наркоман, простете - наркозависим. Той застава пред микрофона на Изабела Роселини, за да представи новия си филм „Ню Йорк, Ню Йорк“, а тя отлично знае, че съвсем наскоро е излязъл от болница, където е лежал две седмици на границата между живота и смъртта след предозиране с кокаин.