В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ваня Шекерова и "Нейните 7"

Дядо Добре, имаш ли нужда от нещо?

Когато си отиде този наистина чист и свят човек, имаше надпревара кой пръв да качи снимката му на стената си във фейса и да се изкаже. Та като се стовари този порой от славословия и поклони, се запитах поне един от всички тия, дето ги изсипаха, дали даде своята лепта за храма под формата на паричка в шепата на дядо Добре. Дали се спря да поговори с него, да пита има ли той самият нужда от нещо, дали разказа на децата си кой е този беловлас дрипав старик с цървулите... И дали занесе цвете в църквата в с. Байлово, където бе погребан този наистина свободен и щастлив човек. Който, без да е чел Ерик-Еманюел Шмид, бе прозрял, че само това, което си дал, остава завинаги твое.

Друг един свободен и щастлив ни напусна неотдавна – Стефан Шарлопов. Преди малко повече от година ми разказа как иска на обелиска, който е направил в Созополис, един ден да бъде изсечено неговото име, а прахът му да бъде разпръснат именно от там над морето, което безкрайно обичаше. Съжалявам, че това ще стане толкова скоро, но съм убедена, че Стефан си отиде щастлив, постигнал мечтите си. И се сещам за една история с подобен щастлив край.

Навремето съпругът на сестрата на баба ми в Каспичан, дядо Иван Добруджанеца, както му викаха всички, откраднал от германците едно пленено руско момче, Ваня, Ванюша. Дядо Иван беше железничар и го беше отмъкнал от един от влаковете с германски войници, преминаващи през гара Каспичан на връщане от Източния фронт. Беше го прибрал и отглеждал с дъщерите си, докато не си го бяха взели руснаците след края на Втората световна война. И много години по-късно, повече от 30, откраднатият син на дядо Иван и баба Пенка ги намери отново. Върна се един напет полковник да им целуне ръка и да им благодари за добрината. А те, милите, сякаш само него бяха чакали толкова години да го видят още веднъж, за да склопят очи. Още докато беше в България техният Ванюша, един след друг се поминаха и двамата. Щастливи, наистина щастливи и спокойни. Полковникът после написа на близките им как се чувствал виновен за кончината на благодетелите си, причинявайки им с появата си такава силна емоция. Но за всички беше ясно, че това ги направи щастливи. Можеше полковникът просто да им изпрати едно благодарствено писмо, няколко свои снимки, някакъв подарък, за да засвидетелства признателността си, защото по него време още нямаше това улеснение в общуването - интернет.

Сега ни стана лесно и да благодарим, и да се покланяме, и да протестираме, и да помагаме, без да напускаме уютните си домове и офиси. Даже още от петък започнаха във фейсбук да искат и да дават прошка някои, нали в неделя е заговезни. А спасението е в реалното физическо действие за каквото и да било то, във физическото усилие в полза на някого. Така че не си прощавайте по фейсбук, моля ви, ако ще го правите, погледнете в очите човека, от когото искате и на когото давате своята прошка. Аз пък ще илюстрирам идеята си за реална, а не виртуална, т.е. символична подкрепа, като ви разкажа за две жени от фондация „Една от осем“ на Нана Гладуиш.

Вера и Милена, които тръгнаха с Розовия кемпер към Северозападна България, където в продължение на четири дни столичен специалист по образна диагностика извършва профилактични прегледи за рак на гърдата. Вера и Милена освен че подготвиха това пътуване в рамките на проекта „Сърдечни приятелки“ на фондацията, бяха и физическите изпълнители на програмата. Заварих ги да стоят премръзнали в коридора на поликлиниката в Монтана пред кабинета на управителя, където бе разположен ехографът. За пет минути дори не влязоха да се стоплят, а подреждаха опашката от чакащите за преглед, следяха графика, попълваха формулярите, на които лекарката пишеше своите заключения след прегледите. Ръцете им бяха посинели, носовете им – влажни. Но бяха на поста си в полза и подкрепа на всички жени, нуждаещи се от преглед при специалист, водени от проверената истина, че ако искаш да спасиш себе си, спасявай другите... А можеше да го направят и от София, да координират от разстояние нещата – има си интернет за тази работа, телефони, приложения. Тези момичета обаче бяха наясно колко е важно физически да присъстваш там, където има нужда от твоето рамо.

И както си мислех, че в България все още не сме тотално смлени от алиенацията, се потресох от филма „Посоки“ на Стефан Командарев. И по-точно от една от историите, разказани в него. Да оставим настрана претенцията му за документална достоверност, която се пропуква от финала, в който виждаме човек да отива на собствен ход в клиника, за да му бъде трансплантирано сърце. Ай, стига бе, наистина ли! Но да се опитват да ме убедят, че у нас баща може да разказва за смъртта на сина си на куче, само защото няма кой да го изслуша какво е преживял!? Няма такава самота, такъв филм няма в тази България, в която ако не друго, то поне можеш в кръчмата да седнеш и да се напиеш с абсолютно непознат, върху когото да разтовариш цялата си горест, казват, че поради това няма хляб за психотерапевтите тук. Ако и това ни е отказано, няма как да оцелеем в самота и неразбиране.

Както е приключил земния си път гениалният Ван Гог. Гледайки филма „Да обичаш Винсент“ разбрах защо се скъсах от рев преди няколко години в музея на художника с голяма част от картините му. Вместо да се възхищавам от слънчогледите, потънах в сълзи. И то не от красотата на живописта му, не от щастие, че съм на живо. А от самотата, която този мъж е изпитвал, от самотата, в която е живял, необичан от дете още, неразбиран и неприеман, от самотата, в която е умрял. Тя сякаш ме погълна, сякаш струеше отвсякъде – от рисунките, от портретите и автопортретите, от пейзажите, от наглед жизнерадостните цветове в палитрата му. Ала много ме грабна филмът, как се прави такъв филм, как се впряга талантът на над 100 художници в една кауза за почит към бащата на съвременното изкуство! С пари, с много пари, сигурно ще отвърнат разбирачите, но нека замълчим пред идеята, която е в основата на всяко едно човешко творение.

И за да не е само тъжно това, което пиша днес, ще взема да ви поздравя с настъпването на Годината на жълтото куче, аз съм Куче според китайския зодиак. Значи идва годината на движението, което за мен означава пътешествия! Нахъсала съм се да отида в Иран, но приемам и други идеи. Стига да са свързани с реално, а не виртуално движение.