Момичето се фръцва. Явно идеята не му допада, но нищо не казва. Детето чува вратата на банята да се затръшва зад гърба му.
Господин Кабода сипва вода и кафе в кафеварката, включва котлона, вади стария си, съвсем почернял тиган, и отваря хладилника.
Пържени яйца ще ядеш ли? С препечени филийки. Ти печеш филийките, аз пържа яйцата.
Детето старателно реже филийките съвсем тънко, за да се поберат в тостера. Откъм банята водата шуми така, сякаш тече не душ, а водопад.
Този път не е нужно господин Кабода да предугажда въпроса, който детето за нищо на света няма да зададе, та ако ще да му откъснат езика.
Тя е русалка, казва, без да откъсва очи от тигана, където яйцата вече цвърчат апетитно. Сега ще се къпе поне половин час, може и цял. В противен случай ще се спаружи от слънцето и ще трябва да я изхвърля на боклука.
Само че русалките живеят в морето, сухо отбелязва детето.
Точно така, отвръща Кабода и ръси сол и червен пипер в тигана. Тя също идва от един град на брега на морето. Затова и говори малко странно.
В смисъл?
В смисъл, че ако се заслушаш внимателно, ще чуеш някаква особена мекота, сякаш стоиш на пясъка и слушаш как се плискат вълните. Морските хора често говорят така. Но в никакъв случай не се издавай, че забелязваш. Много е чувствителна и лесно се обижда. Изобщо, моля те, дръж се добре с нея. Тя не е лошо момиче, ще видиш. Освен това е моя гостенка.
Детето свива рамене. Какво му пука за някаква си там котка или риба, или каквато ще да е. А и е заето да дъвче първата порция яйца. Умира от глад, а всяка следваща хапка засяда на гърлото му.
Водата в банята спира и то забелязва как господин Кабода наостря уши.
Хубава е, нали?, казва той и съучастнически му намига.
Но детето най-демонстративно продължава да дъвче. Дава му да разбере, че хубостта на русалката изобщо не го вълнува. По-скоро го плаши. Защото вижда как я гледа Кабода:
Лакомо.
Ама не както се гледа прясно изпържената риба в тигана или яйцата на очи, а по-различно.
Може би смята първо да я угои, мисли детето, и чак тогава да я изяде. Като в приказките. Затова е и обилната закуска, от която, ако се помотае още малко, русалката едва ли ще завари нещо.
Хич не му е жал за нея. Нека я яде, щом му харесва.
И не без известно задоволствсто си представя как тя плаче и се мята в нагорещения тиган, отчаяно размахала - по липса на опашка! – дългите си крака с червени нокти.
Но ето я и нея!
Идва, сипва си кафе и сяда на масата, като че ли си е у дома. И е съвсем променена! Облечена е с розов потник и джинси, и носи сандали, досущ като тези на детето. Мократа й коса, сплетена на плитка чак до кръста, изглежда по-тъмна и вече не блести, както одеве, на слънцето. Само от дълбокото на очите й – понеже нали такива са очите на всички русалки, дълбоки като морето! – укротена, почти задрямала, все още насмешливо наднича котката.
Сега русалката прилича на малко момиченце.
И лапа изстиналите яйца с такъв апетит, сякаш три дни не е яла. Маже с масло филия след филия. И между две хапки се протяга и погалва господин Кабода по бузата, а той мълниеносно поглежда към детето и я стрелва с очи, та тя моментално отдръпва ръката си.
Но на детето този поглед не убягва.
Ама че съм и аз!, виква Кабода, а защо вика, и той не знае.
Съвсем забравих да ви запозная!
И към русалката:
Това е моето дете.
(И към детето, мълчаливо, с намигване:
Това е моята русалка.)
Но то и така си е ясно.
Русалката мигом спира да дъвче. От едното й око, по-зеленото, разбудена и настръхнала надзърва котката.
Нямах представа, че...
Кабода й се усмихва. Само на нея!
Не в този смисъл, разбира се. Мое дете е, защото сме най-добрите приятели на света. Нали така?
Детето неуверено кимва.
И изведнъж, неочаквано и за самото себе си, пита русалката:
А ти какво правиш?