Ех, че умник е този господин Кабода! За всичко е помислил, всичко е планирал! Сигурно е стоял цял ден на главата си, за да предвиди и най-малката подробност.
И ужасно рано сутринта, по-рано от която и да било друга сутрин, след като цяла нощ не е мигнало от вълнение, само и само да не изпусне изненадата, детето се изнизва на пръсти от дома и се качва на първия трамвай.
Когато стига до пещерата на господин Кабода, вече се е развиделило. Значи не е чак толкова рано. И студът, който пощипва голите крака, изобщо не е толкова студен, защото още е лято.
Детето плахо почуква на дебелата дъбова врата и зачаква. Чака дълго. Отвътре не се чува никакъв шум. Чука пак, по-силно, с кокалчетата на всичките четири пръста, само палецът е свит. Пак нищо. Обзема го лошо предчувствие: ами ако все пак... Ако не е било номер и господин Кабода действително е излязъл рано, по тъмно?
Ще почука само още веднъж, да станат три пъти. За щастие.
(Ама какво щастие, щом Кабода не си е вкъщи! И няма никаква изненада!)
Детето тъкмо вдига ръка да почука трети път, и вратата се отваря.
Но на прага не се появява господин Кабода.
Там стои едно момиче.
То е сънено и май току-що се е измъкнало от леглото. Дългите му ръждивочервени коси са разбъркани и заплетени. Сигурно доста се е въртяло, докато е спало. Светлозелените, до златисто, очи гледат ядно.
Като котка, мисли детето и неволно се свива. Една страшно ядосана и страшно красива котка, която се е скрила в пещерата на господин Кабода и дори е спала в леглото му, защото там другаде няма къде да се спи. А тази котка май не се е и наспала, затова така лошо гледа.
Момичето-котка е само по тениска. Широка. Избеляла. Отпред пише No Beer, No Fun!, та да няма никакво съмнение чия е. От тениската чак до земята момичето е – крака. Голи и гладки, и толкова бели, че на човек му става хладно от тях. Хем хладно, хем топло. Най-долу краката завършват с кървавочервени нокти. И изобщо не стоят мирни, а пристъпват нетърпеливо – ту единият, ту другият.
Вижда се, че не са свикнали да ходят боси по каменния под.
Какво искаш, пита котката и гласът й хич не е мъркащ, а настръхнал и дращещ. И най-безсрамно се прозява.
Търся господин Кабода, решително и много възпитано, както са го учили, казва детето.
Кого, кого?!
Най-после котката го поглежда с известно любопитство. Дори прави опит да се усмихне.
Тук няма такъв. Бъркаш адреса. Хайде, изчезвай, хлапе.
И детето аха-аха да си тръгне.
Обаче точно в този миг на вратата идва самият господин Кабода. И той гол, по гащета. Как иначе, след като котката му е взела фланелката.
Нали те помолих... Нали ти казах вчера,...
...че си зает в службата - разтреперано, с омекнали колене подсказва детето.
И не на него, на себе си подсказва.
Без да се помръдне, без да го докосне дори, някак само със златистите си, зелени, присмехулни очи момичето цяло се увива около господин Кабода. По червените коси, също както по гърба на някоя рижа, наелектризирана от галене котка, пробягват искри.
Хайде, влез, отстъпва от прага Кабода и прави път на детето да мине. То се колебае.
Влизай, де. Тъкмо ще закусим заедно.