Издателство Сиела представя новия роман „Хавра“ на Захари Карабашлиев в София. Пред клуб „Терминал 1“ се вие опашка, повечето от чакащите носят книгата за автограф, макар че могат да си я купят и на място. Нареждам се след майка с малко дете, до мен е колегата Слави Ангелов от „168 часа“, зад мен – Игор Марковски. Срещу входа на клуба е застанал бившият депутат, журналистът Асен Агов.
Битката за автографи е прекъсната от водещия Георги Тошев, за да излязат на сцената актьорите Симеон Лютаков, Гергана Кофарджиева-Гройс и Цвета Дойчева да четат откъси от романа, пресъздавайки образите на главните действащи лица. А писателят, замаян и смутен от интереса към своята особа, отговори на въпросите на EVA.

Откъде изкопа тази история на Макгеън в историята на Никола, която разказваш в романа си?

Имам дълга връзка с Джeнюариъс Макгахан. Като дете майка ми четеше истории около Възраждането и националноосвободителната война. Тогава за пръв път чух името на Макгахан. Струваше ми се като Фидел Кастро, като Че Гевара. Репортажите му, особено за Батак, остават до ден днешен най-жестоките страници в българската културна памет. След това животът ме грабна, забравих за героите си, оттласнах се от тях. Но отидох да живея в Америка. И по стечение на обстоятелствата се оказах в щат Охайо, откъдето е Макгахан. Взех да търся информация за него, имаше една книга, прочетох я и се свързах с автора. Той ме насочи към архива в Охайо. През зимата на 2011-а се качих на самолета и се забих в рекордно ниските от години температури в Охайо. Отидох в университета, бяха ми разрешили да ползвам архива на рускинята Варвара Елагина, житейска спътница на Макгахан...

Има непубликувани записки на Варвара, които тя си е водила. Исках да променя името на Макгахан. Исках читателят да започне да го опознава като човек без дежурното аха, това е онзи журналист, писал за Батак. Исках да добавям черти към характера му, за да го превърна в литературен герой, но достатъчно привлекателен, за да предизвика интереса на читателя към историческата личност. Исках моят герой да говори, да участва в пряката реч. Наложи се да му дам свобода да се изразява както намери за добре. За да е жив. Моят герой е Джон, а името на Макгахан е Дженюариъс. Променяйки него, промених и Варвара. Вера беше името на възрастната жена, когато бях започнал да пиша романа. Дадох го на Варвара Елагина. А американецът просто искаше да влезе в тази история. И не успях да го отделя.

Сигурно са те питали защо не написа два различни романа.

Защото не са два. Едното е живот. Другото е историята на Макгахан, която започна сама да навлиза в моя наратив. Опитах се да ги разделя, но щеше да е насила. А като нещо се случва естествено, защо да го променям насила. Та така този американец се вклини в разказа ми. Начинът, по който се преливат историите, също дойде естествено. А Макгахан е голяма личност наистина. Умира на 32 години. А за краткия си живот свършва толкова работа. С няколко репортажа обръща общественото мнение в полза на България. Не е манипулирал фактите и не се е съобразявал с политическата конюнктура. Журналист, който служи на истината.

А другата основна линия в романа как се оформи в главата ти?

По-късно с вече развиващата се история – със смъртта на бащата, която не е естествена смърт, с финалната линия...

Вече започнаха да ме питат тези, които са я чели, дали не се притеснявам от разни групировки. Ако ме беше страх, можеше да си стоя в Америка. Страхът не може да е импулс в работата на писателя. Нито от групировки, нито от това да не се изложиш, нито от това да не издадеш себе си. Всичко, което има страх в себе си, го ненавиждам.

Колко време се бори с „Хавра“?

От първото ми писмо до американеца, който ме насочи към архива, през 2010, през замръзването за няколко години, когато се върнах в България и се наложи да работя много здраво по издателството и разни сценарии... Май около две години.

Сигурно ти е трябвало и физическо време да поживееш в България след дългия период на отсъствие, за да натрупаш впечатления на живо.

България е страхотно благодатна за работа и за писане. Бъка от истории. И не виждам по-важно и интересно място, което може да търсиш по света, ако си писател. Но трябва да избягаш от журнализма и публицистиката, от задухата на книжовния език. Виж как пишат съвременните автори – пряката им реч е като излязла от правописния речник. Кой говори така? И на филмите ни диалозите са неслушаеми. Не влезем ли в спецификата си, да не се обърква със злободневието... То е трудно, но благодатно. Но пък все ще се намери някой гений да ти каже, че това не е литература.