Новият главен редактор на Издателство „Сиела“ е писателят Захари Карабашлиев. Той живя 16 години в Сан Диего, откъдето ни изпрати романа си „18% сиво“, сборниците разкази „Кратка история на самолета“ и „Симетрия“, пиесите „Неделя вечер“, „Откат“ и „Аутопсия“. И в момента, когато очаквахме следващия му роман, той се върна в България като... издател.

Защо, Захари, прие да бъдеш издател?

Аз съм не издател, а редактор, и то откакто се помня. Винаги съм чел повече, отколкото съм писал. В последните години работих към една филмова компания и съм прочел стотици ръкописи. Тоест работата на професионален читател ми е много интересна. А в последната година така или иначе работих със „Сиела“, най-вече в издирването и избора на чужди заглавия...

Ще промениш ли издателската политика на „Сиела“?

Това е обща работа, съвместно с редакторите и ръководството. Бих искал да очертаем изключително разпознаваем профил на издателството. Ще има както бестселъри, така и нехудожествена литература, ще има и детска – във възрастта между 9 и 13 години, и високохудожествена. Очаквам всеки ръкопис, който попадне на бюрото ми, да е на следващ български голям писател.

А твоят следващ роман къде е?

Пиша, надявам се да види бял свят до края на годината. Посягам към теми, които са ме вълнували от дете, но никога не съм се чувствал достатъчно зрял да преразкажа. Свързани са с историята на България, с Руско-турската освободителна война, има и втори пласт на повествованието, съвременен... Боря се да го опитомя, преборя и изкарам на мегдана.

Ще се връщаш ли в Щатите?

Разбира се – дъщеря ми е там, приятелите ми, американският дух... Там съм се чувствал винаги много, много свободен.

Дъщеря ти е...?

Студентка в Бъркли.

А жена ти?

Разделихме се преди повече от две години. Беше трудно решение, но го взехме заедно. Обръщайки се назад към това време, виждам, че всичко се случва по някаква причина, че промяната винаги може да донесе нещо добро. И си спомням един цитат от художника Уилям де Кунинг: „Трябва да се променям, за да остана същият.“ С бившата си жена сега поддържам чудесни приятелски отношения и се радваме взаимно на успехите си.

Оушън Бийч, Калифорния. Доста южна точка на Щатите до границата с Мексико. Малко градче, сякаш замръзнало във времето на 60-те години. Хипария, стари магазинчета, улички, бутичета за втора употреба мебели, които кой знае защо наричат „антикварни“, палми, сърфисти, боси крака, джапанки... Миризмата на океана, шумът на прибоя – това наистина ще ми липсва.

А тук в София къде живееш?

В центъра, в една кооперация, построена през 1954 г. На последния етаж съм, с прекрасна гледка към Витоша. За мен гледката е много важна – най-ужасният период от живота ми е свързан с жилище, от което се виждаше само отсрещната сграда. Сутрин се събуждах с усещане за обреченост. Никога няма да го забравя.

Смяташ ли се за излекуван от тази болест на емигрант в Америка, от самотата?

Много пъти съм казвал, че дори и тук съм се чувствал емигрант. И че в Америка съм се чувствал до края така, все едно там ми е било мястото. С риск да звуча като Хорхе Букай, но всичко ти е в главата. И Америка, и България. А самотата... Когато си болен, ти си винаги сам. В болката си сам. Съвършено, ултимативно сам. А когато те боли душата, се самоизолираш
допълнително. Депресията е нещо, на което ние не обръщаме внимание.

Ти ходи ли на психоаналитик в Щатите?

Ходил съм на консултант. Щеше ми се да отида и на психоаналитик, но консултантът не ме насочи. Може би трябваше да се преструвам на по-депресиран, отколкото бях. А с консултанта си поприказвахме, поплакахме и след три-четири посещения решихме да не се виждаме.

В България всичко се лекува с ракия!

Да, вътрешно, външно... В Америка ако веднъж си позволиш да занимаваш някого с проблемите си, следващия път той просто няма да ти вдигне телефона. В България, където си израснал, имаш цял куп хора, с които да споделяш и да изслушваш. В Америка контингентът ти от близки е стеснен до минимум и това е проблем. Скоро ще издадем книга „Инкогнито, тайните животи на ума“ от един млад американски учен, занимаващ се с мозъка – Девид Ийгълман, написана е достъпно и увлекателно. В нея се твърди, че в Америка броят на шизофрениците с чужди паспорти, т.е. родени другаде, е непропорционално по-голям от този на местните. Родът, колкото и странно да звучи, е изключително важен фактор за психичното здраве на индивида. Дори да не го харесваме и приемаме... Може би връщането ми има и нещо общо с това.