Както вече е традиция от много години, Исабел пристига първо в двореца Каса де Америка в Мадрид за премиерата на новата си книга Mas alla del invierno, изд. Plaza&Janes („Отвъд зимата“). На следващия ден 750 души чакат на 35-градусова жега по време на Панаира на книгата, за да получат автограф от нея. Тя признава, че не обича да си прави селфита с обяснението, че винаги излиза „като жаба“. Освен това опашката се забавя, а тя не обича никой от чакащите я фенове да остане без автограф. Предишния ден е била на Международния фестивал на книгата в Таормина, Сицилия, където получава награда. Малко преди това е сред наградените и от Университета в Пенсилвания. А в края на октомври започва американското й турне.

През декември 2015 г. със семейството ми и с приятели бяхме наели една от онези големи стари тухлени къщи в Бруклин, където преди е живяла мафията. Питаха ме за какво ще пиша след две седмици. Отговорих им, че още не зная. Започнаха да ми подхвърлят идеи, записах няколко в един бележник. На 8 януари попаднах на една фраза от френския писател Албер Камю: „В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято.“ Идеята ме грабна, защото имах усещането, че вече живея зимата на своя живот. След 28 години брак се бях разделила със съпруга си Уили, когото много силно бях обичала. Бях приела, че на 75-годишна възраст пред мен остават работа, семейство, приятели, не допусках, че имам време за нова любов. Но докато пишех и създавах героите, отнякъде изплува тази способност, която имаме, да поемаме рискове, да се хвърлим презглава в приключението, да открием любовта и смелостта. Понякога дори не подозираме, че винаги ги носим в себе си и че те са готови веднага да се задействат, ако им дадем възможност. И не след дълго се влюбих за трети път в живота си.

Има ли нещо от този ваш личен опит в книгата?

Не, защото когато това се случи, книгата беше почти готова. През юни 2016 един нюйоркчанин ме чул по радиото в колата си на път за Бостън и изпратил имейл до офиса ми. Моята страхотна асистентка Шандра, която вече има опит в тези неща, му отговорила вместо мен. На другия ден той отново писал и тя пак му отговорила, а на третия ден пристигна и букет цветя. Тогава вече отговорих аз и през следващите пет месеца получавах от него по едно съобщение всяка сутрин и всяка вечер. Сутрешните бяха от сорта на „Добро утро!“ и снимка на капучиното му или на цветята в градина, а вечер „Лека нощ!“ и снимки на луната или небето. Нищо особено романтично, но с постоянно присъствие. Когато през октомври отидох по работа до Ню Йорк, се запознахме. Човекът се оказа много приятен. За първата ни среща ме покани на обяд, по време на който му изстрелях въпроса: „Аз съм на 75 и нямам време за губене, интересува ли те нещо повече от приятелство или не?“ Равиолите му заседнаха в гърлото, а аз избягах, много се засрамих от себе си. Така започнахме, в момента той продава всичко в Ню Йорк и урежда да се премести при мен в Калифорния. Синът ми казва: „Абе, мамо, какъв ти е проблемът?“ Отговарям му: на твоята възраст проблем може и да няма, но на моята е различно. Колко години ми остават?! Изобщо нямам време за губене.

Разказвали сте, че и бившият ви съпруг Уили се е свързал с вас, впечатлен от ваша книга.

Така е, беше чел моя книга и затова дойде да се запознаем. Но той беше доста разсеян в онзи момент и нямаше някакви специални намерения. Аз му се хвърлих отгоре като баракуда и го завладях. Всъщност и на новия пак аз му се нахвърлих. В крайна сметка нито един от двамата нямаше опцията да избяга.

Без да разкривате много детайли, как най-кратко ще ни представите книгата?

Действието се развива за три дни в Бруклин. Тримата главни герои се озовават в критична ситуация, която ги принуждава да вземат някакво решение. Най-лесното е да обърнат гръб и да не се занимават с проблема. Но те поемат риска и в тях се отваря нещо, което им помага да открият приятелството, солидарността и любовта.

Зависи от късмета в живота, както и от това с каква нагласа е човек. Вярвам, че непобедимото лято е във всеки от нас, но понякога сме изпълнени с толкова много страхове и така сме се затворили в себе си, че не му позволяваме да се прояви. Единият от героите, Ричард, е преминал през житейски травми, пред каквито всички се изправяме. Той живее своя малък, затворен, контролиран, перфектен на пръв поглед живот. Всичко е под контрол, дори това, което яде. Не иска да страда и затова предпочита да не поема никакви рискове, предпочита сигурния живот. А как може да очакваш любов, ентусиазъм за живот, радост, ако не искаш да поемаш рискове? Лусия също има травми, но при нея те не оставят незаличими белези. Тя ги превъзмогва отново и отново.

Тя е чилийска журналистка, има ли нещо общо с вас?

Може би като характер, но иначе е сборен образ, вдъхновен от мои приятелки журналистки. Всеки път, когато създавам някой герой, мисля за реален човек от обкръжението ми, който да ми послужи за модел. Понякога за двама или трима. Това май ми е деформация от журналистиката, защото е много по-лесно да интервюираш, отколкото да измислиш някого. За персонажа на Ричард в известна степен се вдъхнових от брат ми Хуан, който е университетски преподавател по политически науки. А силния песимизъм на героя взех от един много по-млад от мен приятел, когото обожавам.