Една от най-разпознаваемите емблеми на творчеството ви са силните жени.

Израснах с такива жени. А и винаги са ми харесвали женското приятелство и солидарност. Жените се свързваме помежду си бързо и на много интимно ниво, което, струва ми се, не се случва с мъжете. Мъжкото приятелство е по-различно. Виждам как с възрастта, когато жена им умре и децата и внуците си тръгнат, мъжете остават сами, а жените имат приятелки.

Вмъквате в книгата си и актуалната политическа обстановка.

Историята притежава неизбежен политически контекст, защото героинята ми Евелин Ортега е момиче от бедно семейство в Гватемала и живее с парите, които майка й изпраща като емигрант в САЩ. Евелин заминава за САЩ да търси майка си. Хиляди непълнолетни от страни като Хондурас, Салвадор, Гватемала пресичат границата нелегално, за да търсят родителите си. Освен бедността, в тези страни е пълно с насилие, банди, наркотрафиканти. Имам фондация, която работи с момичета и жени, най-нуждаещите се хора. От миналата година насам сме се фокусирали най-вече върху бежанците.

Как според вас може да се разреши този проблем?

Никой не иска да е бежанец. Човек го прави от неизбежна необходимост. Аз съм била бежанец и цял живот съм емигрант. Мога да ви уверя, че човек не оставя всичко, което има, просто така, а защото му се налага да избяга от нещо. Хората бягат от бедността, мизерията, липсата на възможности, от ужасяващо насилие, от престъпност, банди, трафик на дрога в търсене на житейски шанс. Така че ситуацията с нелегалните имигранти няма да се разреши с вдигането на стени, а като се подобри ситуацията в собствените им страни.

Казвате, че живеем в политическа зима. Вие сте един от известните интелектуалци, които открито застанаха срещу настоящия американски президент.

Тръмп е най-лошото, което може да се случи на една страна. Когато го избраха, веднага ми хрумна, че трябва да напусна САЩ, но за съжаление се влюбих отново в американец. Не можеше ли да е чилиец, испанец или поне сицилианец? Сега най-лошото от американското общество излиза наяве. Тероризъм, завой към крайната десница, национализъм, ксенофобия, расизъм. Сигурно сте чули за случая във влак в Портланд, където бял осъждан престъпник започва да обижда две мюсюлмански момичета. Трима мъже стават да ги защитят. Един от тях е ветеран от войната, другият студент, а третият – поет. Двама от тях умират прободени с нож, а третият е тежко ранен. Това е огледало на случващото се в САЩ. Трима души в крайна сметка дават живота си, за да защитят две непознати жени. Най-доброто и най-лошото от американското общество. Но съм живяла достатъчно, за да знам, че махалото на историята винаги се връща. Правителствата идват и си отиват, но държавите и хората остават. И тенденцията неизменно е към повече солидарност, демокрация, свобода, образование, информация. От политическата зима в един момент ще се роди лятото. Около това се върти и романът ми: всички имаме способността да се възродим, да започнем отново, винаги има надежда и оптимизъм.

В Чили бях журналист, при това напълно убедена, че съм много добра. Всъщност бях ужасна, но тогава не го знаех. Ако бях останала в родината си, вероятно цял живот щях да си остана с тази професия и сигурно щях да бъда доволна и щастлива. Но когато принудително заминах за Венецуела, не намерих работа като журналист и работих други неща. Писането се появи като упражнение по носталгия. Усетих, че започвам да губя спомените от миналото. Така че исках да се опитам да запазя максимално от загубеното, най-вече родината и семейството. Не бих имала никаква нужда да напиша „Къщата на духовете“ в Чили. А и тя със сигурност нямаше да е същата, ако бях избягала в Източна Германия например.

С годините каква промяна усещате в начина си на писане?

Не си спомням каква бях преди 35 години, когато написах „Къщата на духовете“. Но си спомням, че я написах като в транс, без да мисля, нямах и идея за процеса на писане, още по-малко за книгоиздателската индустрия. Написах я с голяма свобода и невинност. През тези 35 години се научих да пиша по-лесно – като във всяка професия, в която се сдобиваш с метод и техника.

Коя е най-тежката ви книга?

Плаках, докато пишех „Паула“. Но много ми помогна да преживея първата година след смъртта на дъщеря ми. Спомнях си, пишех, подреждах случилото се. Това е безспорно книгата, дала ми най-много, защото и до днес получавам по няколко имейла седмично от хора, които я четат и се чувстват много близо до мен. Така аз от своя страна продължавам да чувствам дъщеря ми много по-близо.

А най-забавната?

Най-много се забавлявах и смях, докато пишех „Зоро“, защото си мислех за Антонио Бандерас, а и защото героят е страхотно забавен.

Какво поддържа духа ви?

Случи ми се вече най-страшното, да загубиш детето си, всичко нататък смятам за поносимо. Не че съм имунизирана да не ми се случи отново, но вече познавам тази територия. А и винаги съм нащрек, отворена за чудесата на живота. Ето че на моята възраст отново открих любовта.