Тя е с фигура на японска статуетка и с характер на млад скорпион. На 70-годишна възраст тежи точно 53.5 килограма - толкова, колкото е била и в десети клас. Тънка талия, красиви очи, рязък, леко надменен смях. "Единственият ми недостатък е моята възраст, всички се чудят как така все още си движа ръцете и краката, без да се разпадна"- иронично подхвърля Людмила Гурченко. Пресата й приписва множество пластични операции (само броени дни след юбилея й се появиха заглавия: "Гурченко ослепя след поредната пластика") и за повечето тя не отрича. Един руски журналист пише за нея: "Тя живее в Русия и това напълно компенсира всички неудобства, които ти носи животът в тази страна". Наричат я кралица на мюзикхола, руската Лайза Минели, руската Барбара Стрейзанд. Зад гърба й са десетки филми, превърнали се в класика, десетки спектакли, пет брака, пет развода, една дъщеря и смъртта на единствения й внук. Днес тя продължава да живее, за да работи.

 

В началото на 1997 г. голямата руска актриса колабира зад кулисите на театъра в Рига, където гостува със спектакъла (каква ирония!) "Недосегаемата". Откарват я в болница. Кръвната й картина е ужасяваща - няма никакви левкоцити. Лекарите подозират рак в последен стадий. В крайна сметка й откриват изключително рядко, но много сериозно заболяване на кръвта. Шансовете й да живее са 10 на 100. Но Гурченко най-много обича точно такива предизвикателства. Само след две седмици тя е на репетиции.

Година по-късно обаче отново е в болница. Предстои й тежка операция, но тя предпочита, докато лежи в леглото, да мисли за спектакъла, в който ще играе след това. Неочаквано в стаята влиза Сергей Сенин - шестият й съпруг. Мълчалив, с наведена глава. Някаква зловеща тишина се настанява между двамата. Накрая Сергей проговаря: "Рано или късно ще го разбереш, Людмила. Случи се една трагедия... с Марк."
Марк, любимият и единствен внук на актрисата, умира на 16-годишна възраст от свръхдоза хероин. Всичко рухва - радостта й, надеждата й. Повече няма какво да губи. Вече нищо не може да я уплаши. Марк го няма.
На 12 ноември 2005 г. Людмила Гурченко навърши 70 години. В живота си тази страстна лисица Гурченко е имала много възходи и спадове. И всеки път работата я е спасявала. "Дом, сладък дом! - пише тя. - Прости ми, че за мен не ти си най-важното в живота. Аз живея истински само когато работя. През останалото време се мотая насам-натам, хихикам, крия се и чакам, чакам, чакам. Да застана на сцената, да се завърти камерата, да започна да работя, за да започна да живея."

ДЕТСТВОТО - ТОВА Е ТАТКО

 

Първата сцена в живота й е по-скоро един стол, на който баща й, Марк Гаврилович, я качвал, за да пее пред гостите. Той самият свири на баян и е абсолютно убеден, че дъщеря му ще стане актриса. Непрекъснато й говори: "Актрисата трябва да се изявява, дете. Когато другите мълчат и чакат, ти излез напред. Не се страхувай." Баща й като че ли си остава най-важният мъж в живота на Людмила Гурченко. "Човек слаб и силен - описва го тя, - весел и трагичен, природно интелигентен, а иначе - почти неграмотен, който премина през нашия живот - моя и на мама, за да донесе музика, радост, празник и да ни създаде усещането, че сме прекрасни".
Когато избухва Втората световна война, баща й я завежда в Москва - въпреки бомбардировките и истеричните молби на майка й. Според него детето трябва да види всичко с очите си - и хубавото, и страшното. "Преди войната - спомня си Гурченко, - не бях виждала тъжни хора или хора, които не са млади. Дори старците бяха млади. Всички бяха млади и всички пееха. Моето детство бе изпълнено с музика, но приключи изведнъж, когато избухна войната. Бях на пет години и половина".

ВОЙНАТА, КОЯТО МЕ НАУЧИ ДА ПЕЯ

 

Баща й заминава на фронта и двете с майка й, която е само на 24 години, трябва да се справят сами. За да не умрат от глад, малката започва да изнася импровизирани концерти пред немските войници, които вечер се събират в двора пред къщата им в Харков. Просто слиза пред войниците и запява с пълно гърло - така, както я е учил баща й. Пее дори немски песни. За награда получава...гореща фасулена супа. Но за нея това е най-вкусното нещо на света. Музиката я спасява - за пръв, но не за последен път. В най-светлите и най-тъмните моменти от живота на Гурченко винаги звучи по някоя песен. Людмила Гурченко пее Besame mucho. Людмила Гурченко пее Бягство от Рая. Людмила Гурченко пее Животът като дим... В нейните песни е целият й живот - с всички щастливи, нещастни, мъчителни и радостни моменти, които са останали скрити за нас, нейните зрители.
Войната, гладът, окупацията, трудностите, смъртта, която се превръща в ежедневие за нея, помагат й в най-ранна възраст да развие у себе си качества, присъщи на зрелите хора - бързо да се ориентира в обстановката, бързо да се приспособява към различни ситуации. Движи я инстинктът за самосъхранение и невероятната й жизненост. Тя е като животинче, което се бори за оцеляване.

Войната свършва, баща й се връща от фронта и... животът продължава - уж същият, а толкова различен. Гурченко ходи на училище, но често заспива на чина. Не я интересува нито математика, нито химия, да не говорим за физиката. В главата й има само едно - иска да стане актриса. Актриса, която да пее. Като че ли съдбата й е никога да не намира покой. Сигурно е вярно, че характерът ти е твоята съдба, защото самата актриса споделя, че най й харесва да е под непрекъснато напрежение. В нея има нещо дяволски непримиримо - тя винаги е готова да се хвърли в огъня. Да става, каквото ще. И все някак успява да се измъкне - ранена, но жива. Винаги оцелява - и след най-трудната връзка, и след най-тежката депресия. Въпреки превратностите на съдбата дълбоко в нея мъждука, но никога не угасва надеждата и непоколебимата й жажда за живот. Само благодарение на тях тя всеки път успява да се отлепи от дъното и да... полети.

МОЯТА ЗВЕЗДНА КАРНАВАЛНА НОЩ

 

През есента на 1953 г. Гурченко постъпва в Института по кинематография. Академичната обстановка сякаш не й понася особено. Освен това още не се е отървала от харковския си диалект, което във ВГИК се равнява на трета степен инвалидност. Затова пък признава, че се влюбва едва ли не на всеки етаж, но бързо се разочарова. Едно такова разочарование е първият й брак, за който Гурченко никога не говори, но според слуховете мъжът е писател и напълно случаен човек в живота й. Разочарована е и от себе си. Проваля се роля след роля. Някъде дълбоко в нея скучае естрадната актриса, липсва й музиката. Трябва да играе жени, стъпили здраво на земята, да търся причините за вътрешната им неудовлетвореност, както повелява Станиславски, а тя - по дяволите! - ги вижда в съзнанието си да пърхат, да се кривят, да кокетничат, да измислят екстравагантни постъпки, зад които крият своята болка.

И тогава идва нейната "Карнавална нощ". Филмът на Елдар Рязанов, в който Гурченко изпълнява главната роля и се вихри, както само тя умее, я прави истинска звезда. Но за кратко. Партията я порицава, критиката - също. Наричат я "еднодневка", "несериозна" и между редовете се промъква - "не е препоръчително да я харесвате", "не е желателно да снимате с нея". Изведнъж се оказва, че всички могат да четат между редовете. Престават да я снимат в Москва. Престават да я търсят и от други студии. Забравят я.

ТОЙ БЕШЕ ТОЛКОВА КРАСИВ

 

А тя се влюбва и се омъжва за втори път. Борис Андроникашвили е мъж-мечта, син на писател и на грузинска актриса с княжеска кръв. Гурченко си загубва ума по него. Той е красив, с изтънчени маниери, хладен, ироничен. "Той беше толкова красив, че никой не подозираше, че зад подобна външност, може да се крие толкова дълбок и сложен характер. Постепенно започнах да разбирам, че ние сме като два бряга на една река. Аз имах нужда от човек, който да е страстен и емоционален като мен, а Борис беше затворен, интелектуален тип". Ражда се дъщеря им Маша. Само че, когато актрисата с двумесечното бебе пристигат в Москва, никой не ги чака на гарата. "Не мога да повярвам как този човек, в който бях толкова влюбена, можа да произнесе думите: Маша ще живее без мен и поради това в нея няма да има нищо от мен, следователно тя няма да е моя дъщеря". Така приказният облак се разнася изведнъж и бракът й започва да се разпада. Тя преживява всичко много тежко и си навлича сериозни здравословни проблеми. В болницата в Харков бавно и мъчително започва да умира нейната първа, голяма любов и нея лекарите не успяват да спасят.

Там разбира и друго - че трябва да свикне с изречението "Детето ми расте без баща". А тя така иска точно сега да е като всички! Но не било писано Людмила Гурченко да е като всички. Вместо да се радва на детето си, на нея й се иска да потъне вдън земя. Днес актрисата се връща към този момент от живота си с думите: "Времето отсява любовта от не-любовта и всяко нещо идва на мястото си". След приключването на брака й с Андроникашвили, започва Голямата депресия на Гурченко и в личен, и в професионален план (въпреки летящия си старт с "Карнавална нощ", тя се превръща в истинска звезда едва във втората половина от живота си).
В края на 1960 г. Гурченко оставя Маша при родителите си в Харков и заминава за Киев, за да снима нов филм. За нея Киев и до днес си остава най- красивият град на света - особено през пролетта. Буйната, зелена, ароматна киевска пролет! А онези картофени пирожки, с които се тъпче по цял ден! Продавачките я гледат осъдително и сигурно си мислят: "Ах, голямата актриса! А ние си въобразяваме, че пази диети". Всъщност обаче за Гурченко това е период на безнадеждно, тъжно и мъчително съществуване, защото още не може да прежали любовта си. Тогава открива колко е ужасно да си тъжен, когато навън е слънчево. Ако вали дъжд, хората тичат и се крият, не им е до теб, а когато е слънчево, всички са весели и ти се усмихват. А ти си толкова нещастен!

ПО-ДОБРЕ САМА

 

Следва още един кратък брак - с актьора Александър Фадеев, също син на писател и Гурченко иронично го нарича "втория син на писател". За нея той е добър човек, който е сгрешил в избора си на професия и затова е непрекъснато неудовлетворен. Живеят заедно много малко време. През 1963 г. актрисата започва работа в прословутия по онова време театър "Съвременник". Отново се чувства не на мястото си. Атмосферата в този театър сякаш упражнява насилие над нейния вътрешен свят. Тя го напуска и се затваря вкъщи. Отново изпада в тежка депресия и цял месец не излиза нито за минута навън. Точно в този кризисен момент (не може да се отрече - Гурченко се омъжва все в периоди на творческа криза) актрисата прави, според думите й, една от най-сериозните грешки в живота си, като през 1969 г. сключва брак с певеца Йосиф Кобзон. Брак, който също скоро се разпада. Причините са различни, в зависимост от гледната точка. Гурченко: "Представете си да заварите мъжа си в колата, която той лично ви е подарил, с улична проститутка! Що за любов може да е това! Това е гадост! А и той умееше да ми причинява болка. Например с думите: И какво, всички се снимат, а теб никой не те кани". "Чудовището" Кобзон е доста по-толерантен към бившата си съпруга: "Живях три години с прекрасна и невероятно талантлива жена, която много ме обичаше, но така и не пожела да роди дете. За мен този брак бе като фронт, на който трябваше да воювам, а не дом, в който да се чувствам спокоен. При толкова много страст, една връзка винаги се разпада". Гурченко и Кобзон живеят заедно три години. Няма мъж, който да издържи на нейната всеотдайност към професията, на темперамента и свободолюбието й. Тя не понася да я контролират и никога няма да се примири с това. По-скоро ще свикне със самотата си.

ЧУДОВИЩЕ

 

От убийствената за нея творческа криза я изважда киното. "Пет вечери" на Никита Михалков, "Сибириада" на Андрей Кончаловски, "Полети насън и наяве", "Гара за двама"... През 1969 г. Гурченко преживява тежка загуба - умира баща й. Само две години след това тя среща петия си съпруг - пианиста Константин Купервейс. Първоначално е убедена, че баща й от отвъдното й е изпратил този скромен и добър човек. Когато сключват брак, той е едва на 24 г., а тя - на 37. Бракът им продължава 18 години, през които, според думите му, Купервейс забравя какво означава местоимението "аз". Той се превръща в неин мениджър, финансов директор, продуцент, секретар, компаньон и...съпруг. Това е най-силният период на Гурченко. Хубавите роли просто идват една след друга при нея. Двамата с Костя пишат музика за песните й, но според него тя казвала: "Няма нужда да слагаме името му в титрите на филма или в надписите върху плочата, той е толкова скромен!" През всичките години той усеща, че трябва да си тръгне, но все намира нещо, заради което да остане и се хваща за него като удавник за сламка. Когато се разделят, Купервейс почти веднага се жени за друга, а години по-късно споделя със свои приятели: "Три години след като се разделих с Людмила, бях като зомби. Тя имаше чудовищна власт над мен. Непрекъснато се страхувах, че тя ще се обади и ще каже: "Ела!", а аз ще захвърля всичко и ще отида при нея". Но тя не само не се обажда, но дори отсича: "Той е подлец и предател!" В едно телевизионно интервю от този период питат Гурченко дали мъжете са я спасявали от черните й периоди в работата. Тя отговоря: "Когато един искаше да ме удави, следващият ме спасяваше. После, на свой ред, той ме потапяше".

За времето след перестройката на Горбачов, тя не крие мнението си - съжалява за разпадането на Съветския съюз и ненавижда девиза, който това време налага: "пари, пари, пари". Само че не обича да гледа назад. Нищо минало не я интересува, само настоящият момент. Иска да работи и мрази да я питат: защо толкова дълго не са ви канили да снимате? Къде се загубихте, Людмила Марковна? От какво живяхте, докато не работихте?
За нея Никита Михалков казва, че е "актриса, готова да подпали къщата си за една добра роля. Нещо повече - сама ще донесе керосина. А после ще плаче, ще съжалява, ще се разкайва. Обаче ролята ще изиграе. И тогава - жал ми е за вас!" За Гурченко днес наистина работата е всичко - след като ги няма родителите й, след трагичната загуба на любимия й Марк. Не крие, че е ужасна, дори никаква майка и че с дъщеря си Маша не поддържат особено близки връзки. Двете дори не успяват да постигнат споразумение помежду си коя да наследи апартамента на родителите на Гурченко и влизат в съда. Решението е за актрисата да останат 2/3, а за Маша - 1/3 от жилището. "Една актриса не трябва да ражда. Не може да бъде и майка, и актриса. Сигурно ще прозвучи жестоко, но аз отдавна съм направила своя избор."

ТАЙНАТА НА ВЕЧНАТА МЛАДОСТ

 

Гурченко най-после срещна "своя мъж" - продуцента Сергей Сенин, за когото казва, че е "единственият мъж в живота й, на чиито очи тя се подчинява". По този повод обича да цитира фраза от песен на Алла Пугачова, която като че ли е написана за нея: "Ето, идва последният бой, примадона" и да се шегува - последният boy ли е това, наистина?
На 70 години Людмила Гурченко признава, че вече е оглупяла от въпроси за "тайната на вечната й младост". Отговорът й винаги е един и същ - просто талант на организма. Йосиф Кобзон потвърждава думите й, разказвайки как понякога Гурченко дори ставала посред нощ и си пържела картофи. Въпреки че любимите й дизайнери са Валентин Юдашкин, Лагерфелд и Гучи, днес Гурченко не се поколебава да отиде на прием в някое посолство със собственоръчно ушита рокля и дефилира в нея така, че, пази Боже, някой да не я забележи. Цялата е нерви, страст и млада енергия.

Тя кара червен фолксваген и слуша пънк, а любимата й певица е Замфира. Написала е три книги - "Моето възрастно детство", "Аплодисменти" и "Люся, стоп!", но отказва да ги нарече автобиографии. Казва им "книги за живота". Приличат на монолози, горчиви и голи, написани на един дъх, като за последно. Гурченко обича есента, а любимите й градове са Киев и Талин. В Москва най-много харесва "страстния паметник на Висоцки". Разказват, че веднъж Людмила Марковна отишла да се поразходи за пореден път из Ермитажа и видяла върху една масичка, направена от кралска бреза, невероятно красива прозрачна ваза от зелено стъкло. Оказало се, че това е ураново стъкло, което отдавна не се произвежда в Русия, защото стъкларите умирали от отровните изпарения на урана. Е, сега Гурченко има в дома си три прозореца от това старинно, руско, отровно, ураново стъкло.

 

На прага на 70-годишния си юбилей актрисата се обръща към своите зрители - единственото нещо, което със сигурност е имала и има в този живот, отлитащ като дим: "Живея и работя за вас! Когато съм в кадър, аз предчувствам кога ще се усмихнете и кога ще заплачете, гледайки екрана. А когато изляза на сцената и чуя вашите аплодисменти - о! Това за мен е като полет в небето, като наркотик, като водка, като адреналин."