В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ирина Иванова и "Нейните 7"

1. Изложбата „Посоки” в Софийска градска художествена галерия

Всеки ден държим в ръцете си "творба" на художника Иван Милев – негова рисунка е отпечатана върху едното лице на банкнотата от 5 лв., а върху другото е неговият портрет. Иван Милев си отива от този свят преди 90 години – през януари 1927 г., от испански грип, все още ненавършил 30, а картините му са изумителни. Сирак Скитник казва за него, че е открил „племенното начало” в българския народ и всеки, който посети изложбата предполагам ще се съгласи с това. Образите, които се запечатаха в паметта ми – пушачът на опиум, приказно-страховития Крали Марко, актрисата по време на антракт, „арапите”, които отвличат бяло момиче, илюстрациите на „Гараванът” на Едгар Алън По и още много, много... Изложбата продължава до 6 август и дори най-миниатюрният ескиз от нея си заслужава да бъде видян.

2. „Дзен в изкуството да пишеш” на Рей Бредбъри (ИК "Сиела") и мистерията с книгите

Тази книга ми даде надежда – по истинския начин, а не като ме залива с позитивни брътвежи. Не е роман, а нещо като „вътрешна” автобиография и в нея присъства целият Бредбъри, когото страстно обичам още от ученическите години. В рамките на само две последователни страници този велик писател-магьосник ме разсмя и разплака с божествена лекота и съм убедена, че книгата му за изкуството да пишеш ще достави удоволствие далеч не само на пишещите хора, но и на всички, които са открили призванието си. Да, това е книга само за онези, които са открили призванието си.

Освен всичко друго „Дзен...” на Бредбъри за пореден път ми показа как книгите сами си прокарват път в живота на човек. В нея на няколко пъти се цитира напълно неизвестната „Дзен и изкуството на стрелба с лък” на Ойген Херигъл – книга, която си купих преди 20 години сигурно, още като студентка, без да имам каквато и да е идея защо я купувам. Първо – никога не я бях чувала и никога после – до настоящия момент, в който разтворих книгата на Бредбъри – не я чух. Второ – не знаех нищо за автора й и никога след това не разбрах нищо за него, нито срещнах друга негова книга. Трето – тогава не успях да я прочета, защото някак си нищо не схванах и я забутах някъде в библиотеката, незнайно къде. Четвърто – спомням си, че изданието беше ужасно, с меки корици и шрифт като онези, които използват за некролозите. Най-обикновено евтино книжле, което вероятно тогава съм си купила по силата на някакъв младежки снобизъм, реагирал на думата „дзен”.

И сега изведнъж самият Бредбъри говори за тази книга. Решавам да я потърся като предварително ме заболява глава само като поглеждам библиотеката у дома – който е идвал вкъщи знае как са натрупани книгите ни, поради ограниченото пространство. Отмествам първите две-три произволно избрани книги от произволно избран рафт и отзад се подава точно това книжле, за което не се бях сещала в продължение на 20 години. Просто сега му дойде времето и магьосникът Бредбъри го извика чак от отвъдното с мощния си глас. Може да звучи откачено, но вярвам в това. Та исках да кажа – Рей Бредбъри, благодаря за всичко! Пуснах един хартиен фенер в небето в твоя чест.

3. Клековете

Формулата „Започвам от понеделник” този път приложих не за диета, а за фитнес. Видях в един фитнес сайт примамливото до невероятност видео: 10-минути гимнастика у дома, която замества 1 час фитнес. В основата на този комплекс са различни видове клекове и напади. Истината е, че се оказа суперинтензивно натоварване, след което три-четири дни бях със зверска мускулна треска. Въпреки това, както казва инструкторката от видеото „По-добре само 10 минути, отколкото дори без тях”. Така си е. Клековете са много, ама много ефикасни. Открих Америка май, нали?

4. Салатата с авокадо и лимец в Happy

Рядко салата в заведение може да ме впечатли, честно казано. Вероятно причината е, че обикновено поднасят салатите, заедно с прибори за овкусяване и ти трябва сам да си дозираш подправките, да си разбъркаш салатата и т.н. Дори в добри ресторанти ми се е случвало – плахо подправени салати, колкото да не е без хич. А пък е известно, че истинските майстори кулинари никога не поднасят неподправени салати, напротив – предлагат ти ги напълно овкусени и завършени. На рождения ден на една приятелка на дъщеря ми обаче опитах невероятно вкусна салата с авокадо и лимец, а после – страхотни калмари. При това съвсем не съм горещ фен нито на лимеца, нито на калмарите. Ако трябва да съм искрена и на въпросната верига ресторанти не бях особен фен. Сега обаче за пореден път установих, че в крайна сметка не претенциите правят един ресторант добър, а вкусната храна.

5. НДК-аферата, която почти схванах

Как да не те докосне подобна серия от драматични развръзки като тази около бившия вече изпълнителен директор на НДК Мирослав Боршош и неговото слизане, възкачване и повторно слизане от „престола”. Независимо, че в последните години в НДК наистина ври и кипи от живот – не можеш да кажеш на черното – бяло – на всички трезвомислещи хора би трябвало отдавна да е станало ясно, че това няма как да продължи до безкрай, без да се зададе въпросът на въпросите: как така изведнъж в ... Двореца (нали така започнаха да го наричат) се вляха толкова много пари? Откъде се взеха тези толкова много пари за култура и изкуство? Отговорите, или поне част от тях, вероятно тепърва предстои да разберем, а може и да потънат във вечността заедно с още толкова дълго чакани отговори. Едно е ясно обаче – големият купон в НДК свърши. От една страна за съжаление, разбира се.

6. Мусала

Преживяването на седмицата! В най-горещия ден от седмицата – вчерашния – цялото семейство (плюс кучето), заедно с наши приятели (и те с куче) се отправихме да покоряваме връх Мусала и както след всяка екскурзия в Рила, така и сега имам усещането, че някъде в мен има невидим слънчев колектор, който рилското слънце и невидимата енергия на планината са заредили на макс. Няма да описвам красотата на Рила, хладната трева, студената вода на езерата по пътя от лифт Ястребец към върха, въздуха, който по някакъв начин те опиянява - приказка е планината, сън е, не е нещо реално. Ще кажа само, че от днешна гледна точка отчитам като изгубено време половината от всички уикенди, които съм прекарала у дома, а не някъде там, на високо. Ще кажа и, че ние не успяхме да изкачим върха, понеже аз щях да капитулирам в един момент в подножието му, но нашите приятели изминаха най-трудните последни 600 метра за 45 минути и аз им свалям шапка. Ще кажа също и, че беше просто вълшебно да си лежим на поляната до езерото и да медитираме, без дори да мислим, че го правим. Ще кажа и, че ми направи впечатление, че въпреки многото хора, които бяха избягали от голямата жега, в планината бе чисто и никой не си изхвърляше боклуците, където му падне. И че никой не пищеше и не бягаше на един километър като види по-голямо куче.

7. А преди и след Мусала...

Струва ми се престъпление „Боровец” да е в такова окаяно състояние, в каквото го видяхме вчера. Разкопано навсякъде, мръсно, кално, направо окаяно. Ремонтират сигурно. Дано. Но като цяло ми се стори, че поне районът около лифта Ястребец е тотално лишен от някаква по-цялостна идея, от концепция. Тук барака, там – барака, после – гигантски соц хотел, после – невзрачна кръчма. Въпреки покоряващата красота на Рила, някак ти се иска да си се прибереш у дома и да дойдеш пак някой ден, а не да отседнеш на това място, което би трябвало да е един от най-добрите планински курорти в България.