От завчера съм рецидивист. В смисъл, че живея в апартамент, който беше обран за втори път. По класическия начин – през деня, през входната врата, с пребъркване на де що има шкафове, гардероби, чекмеджета и изхвърляне на съдържанието им по пода. За разлика от първия път обаче сега в жилището ни е имало и човек – възрастният ми свекър от година и половина не излиза никъде. Лежи си в стаята и единствено до тоалетната ходи. И понеже недочува, гледа сериалите на усилен на макс телевизор. Това очевидно не е смутило апашорите, не ги е пришпорило да бързат, а са опипали една по една и най-малката дреболия. Имали са време да преценят коя ще им върши работа в заложна къща, странно как бяха оцелели едни ситни златни обеци. Защото първия път като ни разбиха вратата, не беше останала и прашинка ценен метал вкъщи...

Когато дойдоха полицаите от следствената група – близо четири часа след обаждането ни в полицията – с мъжа ми се върнахме сякаш двайсет години назад. Тогава бяха ни буквално помлели къщата, бяха изтръгнали дори и телефона, та нямаше откъде да звъннем за помощ. Сега телефон нямаме, закрихме поста, защото беше в актуалната листа на телефонните измамници.

Но иначе картинката беше почти същата - огледи, поемни лица, пръстови отпечатъци, описи, разпити, протоколи. До късно през нощта. Обясниха закъснението си с работа на още два-три обекта като нашия – думнати жилища, хора, „изгорели“ с пари и ценности. И като си тръгнаха, казаха, че ги чакат на още адреси. Ясно, денят е бил доходоносен за крадците. Пък и за статистиката за битовата престъпност, борбата с която е непрекъснато приоритет на МВР.

Та поеха оперативните към постоянния си приоритет, а аз понечих да сменя чаршафите на леглото. Под долния беше навряна малка кукличка – черно-бяло духче, което се смее зловещо, щом го докоснеш.

Сринах се, хора! Ревнах с глас. Не затова, че са ме окрали, не затова, че са осквернили дома ми, а че ми се подиграват! Със съзнанието, че са недосегаеми, а аз – беззащитна.

Ама защо пък да не са толкова нагли, рекох си, щом нито ги търсят, нито ги хващат, нито ги съдят, нито ги прибират на топло.

Хайде, ако някой от тези, чиито домове са разбивани и ограбвани, е срещнал обирджиите в съда и е получил някакво удовлетворение от залавянето им, да ми се обади. Моля, нека ми се обади! За да ми даде макар и трошица надежда, че не е тотално пропаднала държавата, в която една камара дебеловрати лицемери се натискат за властта и искат да я получат с гласа ми, докато вече двайсет и кусур години живея в един и същ тъп филм. В който съм единствено в ролята на жертва на всякакъв вид ненаказана престъпност. А наглеците са все на свобода, която вече се съмнявам, че системата им гарантира, а те се отчитат подобаващо с процент от плячката си. Защо да не ми се присмиват тогава? На наивността и безпомощността. И защо не те, а аз да съм рецидивист. В смисъла, в който ви обясних в началото – живея в апартамент, обран за втори път. Със страха, че няма да е за последен.