Със сигурност имате личен опит в любовта обаче, тя движи колелото на романите ви. Кой е най-големият проблем за нея – ревността, пренебрежението, несподелеността, кръвосмешението...?

Най-страшното за любовта е ревността. В последната ми книга „Два мечока“ ревността води до убийство. Другото страшно в любовта е, когато тя свърши. Най-хубавото в нея е ухажването, началото й. Любовта трябва да се храни, а не да влезеш в нея като в стая и да затвориш вратата. Тя е като дърво, което трябва да се полива, като огън, който трябва да се подклажда.

С какво се полива любовта?

Лично аз се стремя да бъда забавен, да разсмивам, да интригувам с нещо жената до мен, да продължавам да я ухажвам.

В романите ви тя е свързана с болката. Научих, че сте били на проучване в клиника по болката. 

В Йерусалим има такава клиника в болницата „Адаса“. Там правих проучване във връзка с романа „Исав“. Няма точна дума, която да описва болката. Не можеш да кажеш – тя е червена или тежи три килограма, говорим с метафори, сравнения. Лекарят ме представяше и питаше пациентите дали са съгласни да говорят пред мен. Интересуваше ме с какви думи описват болката, задавах им въпроси и си записвах в бележник. И това мое внимание се беше оказало благотворно за състоянието на един пациент, който след месец отишъл при лекаря и му казал – къде е д-р Шалев, той много ми помогна. Околните често нямат търпение да изслушват оплакванията на хората с болка.

Много често нямаме търпение да изслушваме дори най-близките си. Вие имахте ли време за децата си, когато те растяха?

Когато дъщеря ми беше на 12-13 години и трябваше да започне да чете книги за възрастни, й беше малко трудно. Тогава й прочетох на глас книгата на Ромен Гари „Обещанието на зората“. На 14-15 години й четох „Моби Дик“, синът ми, тогава на 7, също стоеше и слушаше с ококорени очи. Това им даде тласък да продължат да четат нататък сами. Смятам, че четенето на глас от родителите на децата е от голямо значение независимо от възрастта.

Това ми напомня за кърменето до късна възраст.

Моята баба е дошла в Израел от малко село в Украйна. Разказвала ми е, че когато украинките жънели на полето, идвали децата им на коне, деца на 5-6 години, и искали да сучат.

От друга страна, вие сте имали достъп до литература за възрастни от много малък.

Моите родители ме научиха да чета на 4 години и ме насочваха. Позволяваха ми да чета книги за възрастни, но ми забраняваха недобре написани книги, ако ме видеха с някоя такава, направо ми я вземаха. Баща ми беше поет и писател. Когато бях на 14 или 15, той ми каза – да, можеш да четеш „Лолита“. Попитах го дали е сигурен, защото знаех, че в Америка тази книга е забранена. А той отговори: „Прочети я, в нея ще намериш такава елегантност на стила, каквато не си срещал.“ А „Любовникът на лейди Чатърлей“ прочетох на 11, попадна ми вкъщи. Родителите ми се спогледаха, но не ми казаха нищо.

Интервюто е взето със съдействието на издателство „Колибри“.