Брат ти спортувал ли е?

Не като мен. Той е анестезиолог и футболен съдия. Сестра ми пък не е случила на треньор, макар да е имала амбиции за лека атлетика. С нея сме много близки. Както и с майка ми и баща ми. Виждам тяхното голямо уважение, което е много мило и дава смисъл на всичко, което правя. Да видиш гордостта в очите на родителите си е много красиво.

Каква беше разликата в обиколките на бедрата ти, когато отново стъпи на земята без патерици?

Пет-шест сантиметра беше изтънял кракът със счупената кост. Имам снимки. Знаеш ли, сънувах всяка нощ, че ходя. Стъпвам по прясно навалял сняг, чувах го как хрупа. Бях се заканила, че в деня, в който хвърля патериците, ще се кача на Витоша и там ще ги оставя. Не го направих, тъй като те ми трябваха още няколко пъти. Претърпях още две операции след това, за да вадят пироните. Рехабилитацията ми по-късно продължи още по-интензивно в Германия в специализирана клиника. Буквално по 12 часа на ден ме изтезаваха.

Колко време общо не беше на пистата след контузията, Ивет?

По-малко от шест месеца. Стратегията на треньора ми беше веднага щом си стъпя на краката, дори и с един изтънял крак, с едно тяло с променен център на тежестта, максимално скоро да съм на пистата. Дали ще ходя, дали ще пълзя, дали ще започна да бягам... Това ме спаси и ме накара да поискам час по-скоро да бъда пак това, което бях.

Раздели ли се с лошия спомен за случилото се и как го направи?

Като се запознах със съпруга ми (от три години Ивет е омъжена за италианския спринтьор Симоне Колио – б.а.), и двамата бягахме на турнир в Атина, където се случи лошото с мен. Симоне каза: Ивет, искам да те заведа на мястото, където си счупи крака, да ми го покажеш. Самото място беше един тунел под земята, закрита писта – мрачно, тъжно, страшно. Когато влязох там, все едно всичко се върна. И го изживях наново. Но това, че още един човек, който ме обича, беше до мен, хвана ми ръката и рече: ще го преживея с теб и то ще остане тук, а ние продължаваме...

Кога ти каза Симоне, че те обича?

Още в първите месеци на връзката ни. Интересно, че и аз още в началото й знаех, че това е моят човек, за когото ще се омъжа. Не ми се беше случвало преди това. Но някак си го видях.

Своя център на тежестта ли видя в негово лице?

За центъра на тежестта на своето тяло се замислих, когато двете му половини бяха абсолютно различни след шест месеца отсъствие от пистата. Цялата ми мускулатура беше скъсена. И страдах, изпитвах невероятни болки. Бяхме на лагер на Белмекен и още не можех да тренирам. Треньорът ми работеше индивидуално с мен, след което четириглавият ми мускул правеше страшно болезнени контракции. По няколко часа. В клиниката в Германия живях известно време с едно момиче, с което тренирахме, и тя веднъж, виждайки ме как ставам от леглото сутринта и буквално не мога да тръгна, се разплака. Хубавото на тези неща е, че се забравят. Човек като работи, знае какво трябва да направи, има подкрепа по пътя, по който е избрал да върви, дори и да пада и да става, да плаче и да страда, забравя. Тялото има сила да се самолекува и възстановява и то търси и се стреми винаги към това.

Все пак как си възстанови центъра на тежестта?

Със специални тренировки, с къртовска работа, с алтернативни варианти на подготовката. Две години по-късно се върнах да се състезавам. С център на тежестта където му е мястото. Две години по-късно имаше втора операция за изваждане на 37-сантиметровия пирон от костта, което отново ме разклати и пак куцах и се възстановявах... Но в спорта винаги има контузии и операции. Въпросът е как излизаш от тях. И как се научаваш да се пазиш.

Познаваш ли спортист, отказал се от активна състезателна дейност след тежка контузия?

Познавам десетки. Някой път, колкото и да искаш, ако не ти е писано, не можеш да се върнеш. Това е тъжната истина, тежката част на това да бъдеш контузен. При моята контузия имах късмета да бъда обичана и подкрепяна от правилните хора. Техният принос в моето възстановяване е огромен.

Спринтът е индивидуален спорт и прави успешния атлет ужасен егоист. Затова е много трудно двама спринтьори да създадат семейство. Единият трябва да направи крачка назад. Много трудна работа, след като си бил винаги на преден план, всички са били в твоя услуга, да дойде някой и да му отстъпиш мястото си. Стана така с мен и Симоне. Отивайки в Италия, на първо място заради него, и на второ – за да сменя треньора, реално го пометох от мястото му на звезда. И вместо той да се обърне срещу мен, да прояви чисто спортна ревност, каза: аз ще направя крачка назад и ти ще бъдеш моят приоритет. Защото те обичам толкова много, че твоят успех ще бъде мой успех. Преди няколко дни вкъщи си говорихме, че моят успех го прави толкова горд, все едно го е постигнал той самият.

Колко години сте заедно със Симоне?

Почти осем, през пролетта ще станат. Сега минаваме седмата, критичната. Женени сме обаче само от три...

Каза, че заедно сте градили къщата си в Италия.

Да, Симоне е от Милано, родителите му и сега живеят там. Местейки се при него в Риети, където той си имаше ергенски апартамент, разбрахме, че искаме да имаме обща къща. Смело беше да поискаме не да си купим къща, а да си построим. На мястото на една стара, която купихме и разтурихме. Беше прекрасно да започнем от нула. Сега осъзнавам, че е било в точния момент, когато сме се изграждали и като двойка. Много е ценно това. Не само къща, а и връзка сме изграждали само две години след като сме се събрали. На Симоне мечтата му е да направи една Коледа, на която да събере и моето, и неговото семейство. Аз като сметнах, че сме повече от 15 човека, ми се изправиха косите. Той е отраснал в такава атмосфера и я търси. А живее далеч от родителите си и те му липсват.