Кое ти даде смелост да си помислиш, че това е възможно?

С треньора ми си говорехме, че ако 10 години са ми трябвали, за да изградим това, което бях преди да се контузя, ако е необходимо, ще работим още 10, за да се върна обратно там. Знаеш ли, че точно така се случи – 10 години след инцидента аз постигнах личен рекорд на 200 метра на Световното първенство в Пекин. Явно наистина са ми трябвали десет години, през които промених много неща, извървях дълъг път, но успях.

Да, по всички писани и неписани правила на спорта, и специално на леката атлетика, на 32 трябваше вече да съм спряла да се състезавам. Първият ми треньор беше много интелигентен в това да ме запази като малка. Той е имал представа, че има работа с талант, с потенциален шампион, но не се изкуши да ме хвърли прекалено рано в големия спорт. Въпреки това обаче аз на 20 години имах най-добро време в света на 100 м – 10,77 остана и до ден днешен мой рекорд. Това предвещаваше още пет-шест години активна кариера и дотам. Контузията обаче, която ме спъна, ме накара да тръгна не от бягане отново, а от пълзене. И ме научи как да се грижа за себе си. Научи ме, че колкото повече влагаш в себе си като внимание, грижа, мисъл, толкова по-дълго ще ти служи тялото. И то както ти искаш. Може би това удължи моята кариера. Сега отчитам, че се научих да почивам, да се възстановявам, да се храня. Което според мен повечето спортисти не правят както трябва.

Как вървеше денонощното ти възстановяване след операцията?

Една седмица бях в Атина, където ме оперираха по спешност. Треньорът ми не позволи на никого да припари до мен, спа на един стол до леглото ми. С него до края на живота ми ще сме свързани като баща и дъщеря. Буквално съм припадала в ръцете му. За човек, свикнал да те гледа как летиш, как се движиш с над 10 м в секунда, да те вижда прикован към леглото е страшно тежко. В този момент аз още не съм имала големи мечти за себе си, но той като професионалист е имал големи планове за моята кариера. Виждайки него, неговата целеустременост, добивах сили да поема болката и да продължа. Не можех просто да се оставя на болката, на унинието от прекършените мечти. Но моят късмет в цялата тази нелепа случка, белязала кариерата и живота ми, беше, че бях много млада.

Плака ли?

Разбира се. Много плаках. Имах мечти и очаквания, вярвах, че съм галеница на съдбата и че всичко тепърва предстои и ще става все по-красиво и по-лесно. А ударих дъното...

Не. Сблъсък с едно момче по време на загрявката така и не се получи. Опитвайки се да го избегна, контузих себе си. Така че може би съм предпазила него, за първи път го казвам. Защото си давам сметка за първи път, че съм предпазила някой друг. Беше като да извиеш рязко волана, опитвайки се да избегнеш челен удар. И твоят автомобил се завърта... Късмет. Просто невероятен късмет. И най-трудното за преодоляване тогава и до ден-днешен е, че такива ситуации на пистата при всяка една загрявка възникват непрекъснато. Аз трябваше да преодолея тези страхове. Инстинктивно се пазиш, страх те е. То е същото като човек, преживял катастрофа, след това да натиска газта и да кара с 200 км/ч. Като паднеш и си прекършен е много трудно да си повярваш, че отново можеш да летиш... 

Не само да си повярваш, а и да имаш волята да го направиш.

Да, в спринта няма място за колебание, за холдбек – да се стискаш, да се отдръпваш. И за мен това беше най-трудното за преодоляване. 

Колко време след операцията използва патерици?

Една седмица след като ме оперираха в Атина се прибрах в София. И ми беше организирано посрещане като след завръщане от Олимпийски игри. Разплаках се и казах, че ще се върна. Не бях го планирала така, но се получи като обещание. Имах късмета да го спазя. После се прибрах при майка ми и баща ми, от известно време живеех отделно, но тогава се върнах при тях. На ръце ме пренесоха вкъщи. Майка ми беше денонощно заета с грижите за мен. Не можех да ходя, да се къпя, нищо не можех да правя сама. Ако можеше да избира, би заела моето място – тя да поеме болката, за да предпази детето си. За крака правехме процедури. Мама се раздаде в рехабилитацията ми, тя е страхотен специалист. Тази трудна ситуация ни направи по-близки.

Имали ли сте с нея типичните за майка и дъщеря колизии?

И сега ги имаме. Като по-малка бях по-близка с татко. Аз съм най-малкото от трите му деца, слабостта му. Ние сме две сестри, имаме по-голям брат от първия брак на татко. Възпитани сме да се уважаваме и обичаме и да сме едно семейство. А аз съм била винаги най-глезената от тримата, галеницата. Може би на всички им е било много странно, че от мен излезе голям спортист.