Случи се в благословените времена между Коледа и Нова година, когато повечето хора са силно изнервени поради дългото пребиваване в обстановка на домашен уют и с най-любимите си същества. С мъжа ми решихме да напазаруваме в Кауфланд и по-точно от дългия щанд за месо и сирена. Наредихме се пред два съседни кантара, тъй като след известно наблюдение забелязахме, че на единия мерят месото, на съседния - сирената. Мъжът ми, може би поради суровия си вид, успя без проблеми да купи пържоли. Но при мен и желания от мен кашкавал нещата се объркаха. Бях единствената на този кантар, но изчаквах продавачката да допълни асортимента на витрината със сирената, зад която имаше и втори кантар вдясно от мен. Жената като всички нас изглеждаше малко измъчена и нервна. В това време към сирената отдясно подходи друга семейна група от типа мъж-жена и тъй като продавачката в този момент беше по-близо до тях, успяха да привлекат вниманието й и да направят поръчка. Тук нашата семейна група възнегодува – аз по-слабо, мъжът ми по-решително, продавачката ни изгледа неприязнено и каза – пак успяха да се скарат.

Сега, давам си сметка, че допуснах груба тактическа грешка. Трябваше още с появата на вражеското семейство да оповестя правото си на пристигнала първа, може би с викове или като запея „Бяла роза”, или чрез размахване на сигнално флагче. Аз не направих нищо такова, което даде основание на новодошлите да кажат, че не са ме видели, както очевидно и измъчената продавачка.

Често ми се случва да съм невидима в магазините. Наскоро режисьорът Иржи Менцел ми каза, че и него поради незабележимост сервитьорите редовно го подминавали при поръчките, но на Менцел – забележим или не, поне му дадоха Оскар, което на мен едва ли ще ми се случи. Затова съм решена да се боря за правото си да бъда обслужена, без някой да твърди, че съм неразличима сред сирената.

Сега чета книгата на Ерик Уайнър „География на гения”, в която той прави предположението, че известната хаотичност е един от белезите на гениите. Както си знаем, българският народ е не само най-красивият на света, но и най-гениалният и само заговорът срещу нас ни пречи да го проявим, така че с хаоса сме си близки. Но все пак понякога с носталгия си спомням как в подлезите на Прага преди години привечер се образуваха идеални опашки, ей така сред нищото. Оказаха се хора, които чакат разносвача, за да си купят новия брой на вестник „Вечерний Праха”. И не бяха да речем англичани или японци, които, както е известно, могат да направят опашка от един човек, а славяни като нас, закърмени с Велес и Лада и дишане през сламки под водата.

P.S. Мисля си обаче, че и организацията на този щанд не е съвсем английска, още по-малко японска. Два кантара за един щанд само с една продавачка няма как да не водят до подобни конфликти сред клиентите.