Тези изрезки от вестници изглеждат като парчета от счупена чаша и разказват за живот, който вече не помня. Щом изляза от затвора, ще поръчам да ми ги подредят в албум с кожени корици, като всяка страница ще има златна рамка – албумът ще представлява наследството, което ще оставя на дъщеря си, тъй като всичките ми пари бяха конфискувани. Когато с нея бъдем заедно, ще й разкажа за „Фоли Бержер“, мечтата на всяка жена, танцуваща пред публика. Ще й кажа колко е красив старият Мадрид от времето на Хабсбургите, улиците на Берлин, дворците на Монте Карло. Ще се разходим из „Трокадеро“ и „Серкл Роял“, където съм танцувала, ще отидем в „Максим“, в „Румпелмайер“, както и във всички ресторанти, където ще се зарадват на завръщането на най-известната си клиентка.

Заедно ще посетим Италия, за да се уверим със задоволство, че проклетият Дягилев е пред фалит. Ще й покажа „Ла Скала“ в Милано и с гордост ще й кажа:
– Тук танцувах в „Бакхус и Гамбринус“ на Марсено.
Сигурна съм, че това, което ми се случва в момента, само ще е от полза за моята репутация – та кой не би искал да го видят с една фатална жена, прословутата „шпионка“, криеща много тайни! Всички флиртуват с опасността, стига опасността да не съществува реално.
Тя вероятно ще ме попита:
– А какво стана с майка ми, Маргарета Маклауд?
И аз ще отвърна:
– Не знам коя е тази жена. През целия си живот съм мислила и действала като Мата Хари, онази, която винаги е била и ще продължи да бъде мечта за мъжете и която изпълва със завист жените. Откакто се махнах от Холандия, изгубих усещането си за разстояние и за опасност и вече нищо не ме плаши. Пристигнах в Париж без пари и без подходящ гардероб, но виж ме сега колко съм преуспяла в живота. Надявам се същото да се случи и с теб.
И ще й разкажа за моите танци – добре че имам снимки, които показват голяма част от движенията и стъпките. Противно на мнението на критиците, които никога не са могли да ме разберат, аз просто забравях коя съм, щом излезех на сцената, и се отдавах изцяло на Господ. Затова се събличах толкова лесно. Защото в онзи момент не бях нищо. Не бях дори собственото си тяло. Бях движенията, които влизаха в единение с вселената.

Винаги ще съм благодарна на мосю Гиме, който ми даде шанса за пръв път да играя пред публика в неговия частен музей. Носех изключително скъп костюм, който самият той беше поръчал да доставят от Азия за неговата частна колекция. Това ми струваше половин час с много секс и твърде малко удоволствие. Танцувах пред триста души, сред които имаше журналисти, знаменитости и поне двама посланици – японският и германският. Два дни по-късно всички вестници пишеха само за това – за екзотичната жена, родена в затънтено кътче на холандската империя, която съчетава в себе си „религиозността“ и „разкрепостеността“ на тези далечни народи.

На сцената в музея имаше една статуя на Шива – индуистки бог на съзиданието и разрушението. Горяха ароматни свещи, а музиката потапяше всички, освен мен, в нещо като транс. След като огледах внимателно дрехите, които ми бяха поверени, знаех какво трябва да направя. Сега или никога, имах един-единствен шанс в жалкия си живот, през който постоянно молех за услуги и се отплащах за тях със секс. Вече бях свикнала с това, но едно е да си свикнал, а съвсем друго – да си удовлетворен. Само парите не стигаха. Аз исках нещо повече!
Когато започнах да танцувам, реших, че трябва да направя нещо, което се правеше единствено в кабаретата. Без значение дали има смисъл или не. Намирах се на елитно място и имах публика, жадна за новости, но без да се осмелява да посещава местата, където те можеха да бъдат видени.

Дрехата ми беше направена от воали, които се припокриваха. Аз махнах първия и сякаш никой не обърна особено внимание на това. Но когато махнах и втория, и третия, всички започнаха да се споглеждат. На петия воал публиката изцяло се съсредоточи върху моите действия – хората вече малко се интересуваха от танца, те искаха да разберат докъде ще стигна. Дори жените, чиито погледи засичах, въртейки се, не изглеждаха нито шокирани, нито възмутени – навярно това ги възбуждаше точно толкова, колкото и мъжете. Знаех, че в собствената ми страна незабавно ще бъда хвърлена в затвора за подобна волност, но Франция беше пример за равенство и свобода.
Когато стигнах до шестия воал, се отправих към статуята на Шива, симулирах оргазъм и се хвърлих на земята, докато махах седмия и последен воал.

За известно време не чувах нито звук откъм публиката – сякаш всички се бяха вцепенили или ужасили, но от позицията, в която се намирах, не можех да ги видя. Тогава дойде първото „Браво!“, изречено от женски глас, и цялата зала започна да ме аплодира на крака. Станах, като с едната ръка покривах гърдите си, а другата протегнах, за да прикрия слабините си. Кимнах с глава в знак на благодарност и излязох отстрани, където стратегически бях оставила един копринен халат. Върнах се и продължих да благодаря за овациите, които не спираха, затова реших, че ще е най-добре да си тръгна и да не се връщам повече – това щеше да е част от мистерията.