За мен дотук най-важно беше да разбера коя съм. Какво точно искам. Да идентифицирам истинските си желания, а не да изпълнявам план, програмиран от родителите ми, средата или от детските ми комплекси. Докъм 30-ата ми година вятър ме вееше на бял кон. Желанията ми бяха да направя име, кариера, да се развивам, да пиша, да бъда обичана, известна, да обиколя света... Все неща, насочени навън. Бях утвърден политически журналист – харесваше ми да анализирам сложния тогава, в началото на 90-те, политически живот, бях много млада и това беше вид игра, ребус, който провокираше способността ми да мисля и прогнозирам. На 32, след 13 години във вестникарството, започнах да правя лайфстайл списанията „Жената днес“ и „Наш дом“ и навлязох в нов етап. Станах някакъв началник, зарязах арогантността и бунтарството, трябваше да мисля за пари, за кадри, за маркетинг, да науча нови неща, да опозная нови професионални кръгове. Беше навечерието на бума на списанията и времето стана по-охолно, хората копнееха за друг разказ – не мрачен, колективен и политически, а розов, лъскав, интимен, женски, помпозен... Този сиропиран период (2004-2009 г.) на бързи пари бе нашенският вариант на „долче вита“. Той приключи (по едно съвпадение, разбира се) в момента, когато се съгласих да правя публицистично предаване в bTV. Тогава се сблъсках с жълтата страна на живота.

На момичетата им внушават от малки, че непременно трябва да се харесват на всички – и мойта глава беше пълна с такива али-бали преди. В момента обаче това ни най-малко не ме интересува. Зле се чувствам не когато другите не ме харесват, а когато аз не се харесвам. Харесването от „всички“ не си струва цената. В телевизията обаче човек продава себе си – лицето си, името си – и там трябваше да реша какво избирам. Е, избрах да не обслужвам масовия вкус и да не играя за рейтинг – вероятно защото можех да си го позволя. Бях в луксозната ситуация да съм и външен продуцент, и автор, и водещ на предаването си, да избирам сама темите и гостите си, да не правя компромиси и да не се съобразявам с конюнктурата, но заедно с това да запазя работата и бизнеса си, свързан със списанията. Така телевизията се оказа поредният експеримент, за който не съжалявам – защото, слава Богу, не развих наркотична зависимост към екрана. Това направи възможен прехода към днешния ми етап, когато ми е най-важно качеството на живот, а не неговото лустро.

Не съм планирала така живота си. Той е такъв не защото така си го представях, а защото просто не можех и не желаех да живея другояче. И щом е такъв, значи аз съм такава – най-глупавото е човек да се противи на това, което е. Всяка война със себе си е обречена. Малката ми неприлична тайна е, че не правя компромиси с желанията си – ако наистина искам нещо и смятам, че ми се полага, посягам. И обратно – неща, които не обичам и за които не съм готова да умра (в метафоричен, но и в буквален смисъл), нямат власт над мен, не им се подчинявам. Важи за всичко в живота ми – мъже, работа, близки, приятели... Защото свободата и правото на избор са най-голямата ценност за мен. Ужасно харесвам живота си, но не го препоръчвам на хора, които се страхуват от бъдещето. Майка ми, която, няма да крия, преживява избора ми – все по-леко впрочем, – ми казва понякога: Ама да не съжаляваш после?! Няма „после“, казвам й, има само „сега“. Така ме научи времето, в което живеем и което е толкова динамично, несигурно и сложно, че всяко дългосрочно планиране е равносилно на наивност или глупост.

Вярвам, че всичко в живота, включително и лошото, идва да ни научи на нещо, да ни провери дали сме си написали домашното. Животът ни е сам по себе си произведение на изкуството. А това значи, че няма нужда да бъде съвършен – достатъчно е да е интересен.