Отивам на лекар. Психиатър. Подготвила съм си въвеждащ монолог. „Чувствам се – не винаги, но често – като онези пеперудените деца с болезнено тънка кожа. Допускам всеки да ме нарани. Една саркастична дума може да ме свали на земята и да мисля за нея дни наред. Имам чувството, че непрекъснато стъпвам върху плаващи пясъци, лесно излизам от релси, лесно влизам във филми, изчервявам се без никаква причина при най-малкия афект, спирам да мисля, изпадам в параноя, правя и казвам куп глупости в резултат на това и въобще – имам проблем.“ Лекарят не трепва и с това сякаш ми дава знак, че в дългогодишната си практика такива бездни е виждал, че това тук моето е някакво най-обикновено почти стандартно отклонение. Съвсем професионално ми обяснява разни неща за различните типове нервна система, коя как реагира на стрес и коя как привежда тялото в режим на бой или бягство (fight-or-flight response). После отваря темата за това как трябва да приема всички тези неща, и по-специално изчервяването и треперенето на гласа, като част от моя чар и тук аз преставам да го слушам. Връщам се чак след рекламите и го чувам да ми обяснява какви таблетки и сиропче ще ми изпише и как ще се видим след еди си колко време, за да разберем как я кара нервната ми система. Тъкмо вече съм на вратата, когато психиатърът изведнъж изтърсва: „Абе я вземете и си направете ендоскопска торакална симпатектомия и се отървете веднъж завинаги поне от еритрофобията!“ Което означава, както разбрах от гугъл: абе я вземи да си прекъснеш нервите, които контролират този процес, и забрави поне за страха си от изчервяване и си осигури доживотна безцветност. Ама аз не искам да заменя изчервяването си с безцветност. Ехо, искам овладяване, а не пълно унищожение. Не, отказвам лекарите в този случай.

По времето на Елизабет нервите основно са били прекъсвани на дръвника (гилотината е въведена в употреба едва в края на XVIII век, т.е. около 200 години след моята героиня) и кралицата определено не е имала възможност да сложи край на изчервяването си като видим признак на объркване, смущение и вълнение чрез ендоскопска торакална симпатектомия. Не е имала никакъв избор. Затова като полагат короната на главата й, тя постепенно разбира, че няма мърдане и трябва да я носи тази корона както всеки роден на земята си носи кръста. И след като 15 години се лута между разни любови и интриги, от една страна, и сложните държавни решения – от друга, на 40 тя изведнъж се отказва от всичко това и... се превръща в онази Елизабет, която остава в историята. Чия е била идеята не е сигурно, но доколкото е известно, един ден нейният придворен астролог, ясновидец и вероятно знахар Джон Дий й забърква смес от бяло олово (с прилично съдържание на живак между другото) и оцетна киселина, после собственоръчно покрива лицето й с пласт от тази смес. Така Елизабет се превръща в Кралицата Дева и вече никой няма достъп до онова, което се случва в душата й. Вратата се затваря завинаги.

Казват, че от този момент нататък никой, освен двама-трима от най-доверените й съветници и придворни дами, не е виждал кралицата без маска. И вече никой не е могъл да я обърка, смути, манипулира, нито да я накара да се изчерви. Станала е непроницаема. Бялата маска й служила не просто като средство за самозащита и оцеляване, но и като оръжие, мощно при това. Виждала го всеки път, когато заставала пред своите пълководци. И най-смелите мъже изпитвали необясним смут в присъствието на нейната маска – все едно стоели пред страховит сфинкс или поне пред египетски фараон. Елизабет превърнала маската си в елемент от кралските регалии и с нея започнала да управлява като истинска кралица, да воюва и да побеждава. С нея разгромила и непобедимата испанска Армада – най-грандиозната й победа, останала в летописите, с която осигурила на Англия мир, благоденствие, стабилност и хегемония в продължение на 30 години.

Маските ни пазят, да не ги хулим. Те не са обикновено лицемерие. Всъщност още първобитните хора са използвали маски, за да се крият от враговете си – зверове, демони и... други първобитни. Благодарение на „срещата“ ми с Елизабет в морфеевите полета самата аз си спомних, че моята „стеснителност до глупост“ и всички онези неща, които разказах на психиатъра, също са вид маска. Спомних си, че невинаги съм била такава. Че в един момент инстинктивно си сложих маската на стеснителността, за да оцелея в определена ситуация, и сега ми е много трудно да я сваля. Истината е, че много, много пъти съм се справяла само защото съм си налагала маска на по-глупава, отколкото съм, на по-търпелива, отколкото съм, на по-наивна, отколкото съм. На по-неуверена, отколкото съм. На по-необичана, отколкото съм, на по-слаба, отколкото съм. Май най-напред трябва да сваля тази маска преди да си наложа следващата – на кралицата.

Маските имат срок на годност, понеже „всичко тече, всичко се променя“. За мен дойде моментът, в който усетих, че старата ми маска вече не ми е по мяра, че не само не ми помага да оцелея, но дори ми пречи, че не е адекватна вече, дразни ме, разболява ме. Лошо ми се пише, ако не го направя. Някои маски могат да бъдат много, много отровни.

Отровна се оказала например маската на моята Елизабет. Според повечето изследователи Кралицата Дева си отишла от отравяне на кръвта. Живакът и оловото прониквали бавно, но смъртоносно в кръвта й. Най-напред поразили психиката й, която и без това била разклатена от дългогодишната самота, от напрежението да си винаги нащрек, от ежедневния четиричасов ритуал по обличането и гримирането и събличането и разгримирането, от цялата лудост на това да притежаваш огромна власт. В края на живота си тя изпаднала в състояние, определяно от тогавашните медици като тежка меланхолия, и починала една сутрин в съня си, на преклонната за онази епоха възраст от 69 години. Бедна, бедна Елизабет!

Дали наистина искам да бъда кралица, било то и на самата себе си? Защо ми звучи тъжно? А, сетих се. Защото в цялата история липсва сексът. Кралиците секси ли са? Как така ще побеждаваш непобедимата испанска Армада, а после ще си жена в леглото? Как така ще се контролирам непрекъснато, ще се владея, ще съм готова да парирам всеки опит за манипулация, всяка дума, всеки невидим удар, ще съм уверена, самоуверена, стабилна емоционално, психически, неуязвима, а после изведнъж – щрак! – и се превръщам в любовница, флуидна, чувствена, абе – любовница. В крайна сметка аз кралица ли искам да съм или любовница?
Не знам. Знам само, че не искам да ставам камък, а да съм вода, танцуваща вода. Ами да, ето каква кралица мога да бъда – танцуваща! Вечерта ще е млада, музиката – силна, с привкус на соул, или рок, или блус, всичко ще е наред и аз ще съм в настроение за танци.

А следващата маска ще я мисля по-нататък.

P.S. За всеки случай попитах и Опра Уинфри как да бъда кралица на самата себе си и на собствения си живот (как я попитах няма да ви обяснявам, много е дълго) и тя ми изпрати „Десетте Опра заповеди“. Първо – откажи се от онова, което не ти е вършило работа през първата половина от живота ти. Второ – запази онова, което ти е вършило. Трето – сложи край на терора на огледалото. Четвърто – внимавай как говориш по свой адрес. Не се наричай така, както би се обидила другите да те наричат. Пето – подари си момент „на върха“. Представи си, че стоиш на върха на величествена планина и медитираш върху това какво ти струваше, за да стигнеш дотук. Шесто – трябва да имаш приятел, който да ти е нещо като „велик везир“ или „най-мъдър съветник“ и за когото знаеш, че няма да ти спести каквото трябва и ще ти спести каквото трябва. Може пък от своя страна и ти да си неговият „велик везир“ в неговото еднолично кралство. Седмо – казвай каквото мислиш и мисли каквото казваш. Осмо – тренирай „мускулите на своето щастие“, т.е. съсредоточи се върху онова, което те прави щастлива, а не обратното. Девето – организирай си символична коронация, т.е. парти с торта и танци, на което ще поставиш короната на главата си пред свидетели, понеже няма кралица, която да не е преминала през ритуал на коронация, невъзможно е. Точно тук Опра ме спечели. Десето – предай нататък натрупания опит.
Ами ето, заповядайте.