Във фейсбук най-престижните снимки напоследък се оказаха на ходила – независимо дали обути или боси, стъпили върху шафраново покритие. Така Плаващите кейове в езерото Изео на Кристо възродиха снимките от типа, който предхождаше епохата на селфитата, но със същото послание – аз бях тук.

Някои успяха да снимат Кейовете от птичи поглед, други ги видяха от самолет, летейки към намиращото се на 100 километра на запад Милано. Дали са се виждали и от космоса – един Господ и шепа астронавти знаят. Но Плаващите кейове не бяха за високопоставени персони, не дори и за най-най-високопоставените като Него, те бяха за хората. И хората откриха в тях онова, което понякога може да даде чистото изкуство – усещане, че дишаш щастие. На древногръцки – катарзис. На испански – дуенде. На чист български – кеф.

За Кейовете мога да кажа: „Аз не бях там“. Поради липса на време (неискреното обяснение) и липса на организираност (искреното). Истината е, че аз не съм била на потискащо много места, даже на повечето места по света, обаче за целта имам приятели, които обикалят вместо мен и разказват. Понякога разказите им до такава степен се запечатват в паметта ми, че стават част от живота ми. Милан Кундера казва, че приятелите са за това да ни помагат да си спомняме. Или направо да ни създават спомени? С такава молба се обърнахме към три дами, които вече бяха на Кейовете. Помолихме ги за спомени. Защото само така ще сме сигурни, че онова, което се е случило веднъж, се е случило.

Евгения Атанасова, журналист от БНТ и част от екипа, отговарящ за „Кейовете“: изкарах капитански курс, за да мога да карам лодка

„Аз съм един от работещите по проекта. Капитан съм на малка моторна лодка, с която се извозват екипите по поддръжката и наблюдението на Кейовете (лодките са общо 30 с екипи от 6 души, включващи спасител – б.р.). Отговаряме за безопасността – някой да не падне във водата, някоя от многобройните лодки и моторници, които обикалят наоколо, да не се приближи прекалено и да застраши конструкцията. Започвам работа в 7 вечерта и свършвам в 1 през нощта. Специално за проекта на Кристо изкарах капитански курс в София и сега мога да управлявам лодка до 40 бруторегистъра, реално това са най-малките яхти.“

Евгения Атанасова е сред малцината българи, познаващи се лично с Кристо. Тя направи филм за предишния му проект „Портите“ (12-27 февруари 2005 г.), когато 7500 врати с винилови платнища обточиха 38 км алеи в нюйоркския Сентрал Парк. Затова сега я моля да сравни двата проекта. Портите бяха във възхитителен шафранов оттенък и тогава много ресторанти в Голямата ябълка включиха в менюто си ястия с шафран в тяхна чест. Какъв е истинският цвят на Кейовете? „Кристо го определя като оранжев, но не точно. На слънце изглежда златен. Когато покритието се намокри, е доста наситено оранжево. Нощем е като старо злато. Облаче като мине отгоре, пак се променя. Портите бяха въздушен проект, издуваха се като фусти или се вееха като рицарски знамена. Докато тук конструкцията превзема водното пространство, хората ходят по нея, тя е нежна връзка между сушата и водата. С оранжевата материя са покрити и улици в самото Сулцано, така че ти тръгваш от земята и продължаваш по водата. Сякаш улицата се понася по вълните. Можеш да сравниш – твърдостта и подвижността. Портите бяха пиршество за очите, Кейовете са много по-силно физически въздействащи. Усещането е 4D, 10D.

Предполага се, че Портите в Сентрал Парк са привлекли 1,2 млн. посетители. На Кейовете има електронни броячи. Предварителните очаквания бяха за 4-5 хил. души на ден, вчера тук имаше 80 хиляди. Организацията е невероятна. Участват полицията, жандармерията, Червеният кръст, машината работи тотално. Сулцано е малко селище, 2 хил. души, а сега улиците му са пълни. Идват министри, известни хора, колекционери на Кристо, говореше се за Брад Пит. Но няма как да се знае със сигурност, защото мнозина обикалят с частни яхти, не идват от сушата. Говорих с много хора, италианци, те приемат Кристо като българин, не като американец и бяха горди с европейския му произход.“