Силвия Заимова, адвокат: И на теб, и на езерото това му се случва за първи път

„Има мигове, които изживяваме сами, а сякаш цялата вселена е с нас... Кейовете ме плениха с простотата и съвършенството на детайла, с нежната извивка, с която се потапят във водата и сякаш са родени от нея... с изумителния цвят и текстура, които изглеждат рисувани дори отразени на фотографиите... с геометрията, която прорязва вълните в динамичните настроения на времето. Христо оживи своя красив блян и го споделя с нас... само там и само сега... след дни суматохата ще утихне и езерото ще върне извечния си облик... моето вълнение обаче винаги ще бъде в мен. Искам да ги видя отново и го знаех още преди да съм си отишла.

Аз съм морски човек, но водата тук се усеща по различен начин, нереално е. Всеки си дава сметка, че никой никога досега не е изминавал пеш това разстояние, че и на теб, и на езерото това се случва за първи път. Виждаш облени с настроение хора, с кучета, с инвалидни колички... просто всички. Вълнението на водата се усеща много ефирно, чувстваш се спокоен, докато ходиш. Кейовете са широки 16 м и сякаш вървиш по просторна улица.“

Красивата съпруга на Михаил Заимов беше сред първите, стъпили на Кейовете в езерото Изео. Не ви ли беше мъчно да си тръгнете оттам, попитах. О, аз се връщам в понеделник, искам дъщеря ми да изживее този миг.

Веселина Сариева, галерист, специалист по съвременно изкуство: На Кейовете никой не беше по-важен от другите

Най-често подхождам професионално към изкуството. Посещението на културни събития, артпанаири, биеналета е част от работата ми. Обикновено ги посещавам във ВИП превютата, ден-два преди самото откриване. Но сега имах различна случка, която ме сблъска с „професионалния ми подход“ и ме зарадва да видя, че изкуството все още може да съществува в чиста форма дори когато е мащабно и присъствено.

Самият контекст, в който Кристо и Жан Клод поставят изкуството си, сблъсъкът с човешкото в самия теб, е много важен. Усещането е за прекрачване на граници, за сбъдване на мечта.

На 17 юни влязохме с кола в Сулцано, много малко, типично италианско селце. Бях си представяла, че е по-голямо – за да побере такъв мащабен проект, да привлече повече фенове. Вляво веднага се видяха оранжевите пътеки и езерото Изео. Платът криволичеше из улиците, покрай бабите пред къщите и те приканваше да продължиш към водата. Сулцано е разположено в подножието на възвишение, откъдето имаш и панорамна гледка към езерото, почти от птичи поглед. Дали ще стъпиш на кейовете, или ще ги наблюдаваш отвисоко – красотата им остава изкусителна и безусловна.

Бях с германска журналистка, която пише за голям берлински всекидневник. Отидохме в пресофиса за бадж, който даваше предимство на представителите на медиите да не чакат на опашка за Кейовете. Само толкова. Никаква специална папка с информация, различна от тази, която получаваха всички посетители, нямаше и пресконференция, нямаше официално откриване, афтърпарти или прием. Никаква помпозност. Нямаше рекламно позициониране, дори деликатните информационни табели за проекта на Кристо и Жан Клод изглежда бяха предоставени от града, а не от офиса на художниците. На Кейовете никой не беше по-важен от другите.

Още на 17-и, ден преди откриването, имахме шанса да обиколим с моторна лодка, включително около малкото частно островче Сан Паоло. Тогава стъпихме на още девствената повърхност на Кейовете. Някои казват, че усещането е като че ходиш по водата, но аз почувствах друго. По-скоро тържествуване, надежда, прилив на енергия, сякаш прекрачваш границите на допустимото. Цветът им е изключително енергизиращ и облагородяващ. Усещането е за свързаност – между земята и водата, между хората. Тишината по средата на езерото, която този проект ми даде тогава, е незабравима.

На следващия ден беше официалното откриване. Да си призная, бях малко скептична, очаквах, че големият наплив ще разруши проекта, че ще го напрегне. Напротив – силата и замисълът се оказаха непокътнати. Кейовете респектираха по особен начин, пред който всеки беше тих и благ, равен с другите. Творбата с всички тези хора изпъкна по различен начин. И макар да имаше пропускателен режим – тъй като по Кейовете могат да се разхождат едновременно до 16 хил. души, – напрежение липсваше.

И все пак проектът е реализиран в Италия не случайно. Самата национална култура дава несравним простор, наслада от живота, свобода на времето. Един от моите фаворити в това отношение е франчакорта, пенливото вино от Ломбардия, което тук неизменно съпровождаше летния артследобед.