Васил Панайотов: Въоръжен съм. Постоянно

С нашумелия писател говорим за романа му „Убиец“. В интервюто той разкрива ранимата душа на мъж в средата на 30-те си години, скрита зад планина от мускули и татуировки

Адриана Попова 06 юни 2016

Снимка: Светослав Караджов

 

Защо да е?

Всеки иска да я употреби и да не си плати. И въпреки еманципацията тя си трае. Негър не е лоша дума, лошо е отношението към него. Най-хубавата дума е жена, но отношението към нея пак е такова. Жените работят наравно с нас, често ни стават даже шефове и въпреки това ние ги третираме с токовете, при това само защото вече не носим шпори. И тя си трае. По това жената прилича на негъра. На роба. По психика и покорство. Покорството на роба към плантатора.

Харесваш ли негрите?

Харесвам негърките. Дори гледам телевизия заради една. Някакво кулинарно предаване с Лорейн Паскал. Аз обичам сладко, а на нея й е сладко дори и името. Най-сладки са й обаче пръстите. Бих близал сладко направо от тях... Виж, аз предпочитам да съм сред жени, по-комфортно се чувствам и по-лесно се разбирам с тях. Сред мъжете има едно надсвирване, едно надмерване на едни неща, което влошава отношенията. Достатъчно съм уверен в мъжествеността си, нямам полов комплекс, за да имам проблеми с това жена да ми е шеф. Винаги съм имал шефове жени.

Преди малко каза, че от малък си голям. Какво причини уголемяването?

Сигурно гените – на 15 бях висок колкото и сега. Иначе книгите. Когато за пръв път се сблъсках с великите истини в живота, се почувствах твърде натежал от познание, за да играя народна топка с останалите деца. Естествено, това бяха глупости, но тогава се чувствах изключителен. После пак се почувствах посредствен. По-посредствен с всяка прочетена книга. Изключителен се чувствах една година. Не много, но достатъчно другите да ме изключат и никой да не иска да си играе вече с мен. Наложи се сам да си играя със себе си. В тая принудителна самота открих две неща – самоусъвършенстването и самозадоволяването. Понякога книгите са капани.

Във връзка със заглавието – какво си уби(ва)л досега? Въоръжен ли си?

Имам татуировка на корема, на която пише KILL ‘EM ALL, смятай. Но това е рядко нереалистична илюзия. Само Бог може да избие всички, но Бог е още по-нереалистична илюзия. Аз убивам само прекалените очаквания и добрите намерения към мен. Не защото не мога да им отговоря, а защото не желая. Харесва ми нищо да не ми харесва и никой да не иска нищо от мен. Едва тогава мога да го изненадам приятно. Когато не съм смазан под тежестта на очакването непременно да бъда съвършен и добър. Иначе, буквално, нищо не съм убивал. Животно не бих убил никога, особено както го правят мъжете с малки пишки – на лов. По-скоро тези мъже бих убил. Спират ме не скрупулите, а съдебното наказание. Човекът е звяр с възпитание. Аз не съм възпитан много добре и ако знам, че ще ми се размине, бих ги избил. И ако знам, че го заслужават. И да, въоръжен съм. Постоянно. Винаги нося поне нож. Ей тоя. Разтворен е две педи. Прилича повече на мачете. Наскоро с един по-малък бях на премиера на книга в израелската амбаса. Посланикът беше на две педи от мен. Цруя Шалев ми даде автограф. Службите са се поотпуснали.

Кога би дал книгата си на дъщеря си да я прочете?

Когато порасне толкова, че да може да я разбере. Или когато узрее, защото само пораснали хора я четоха, но някои не я разбраха и не успяха да преминат отвъд грубия й език. А той не е самоцел. Езикът е груб, защото и светът е. Не може на улицата всички да се псуват, а на хартия да си говорят на Вие. Може, но не е честно. Един писател трябва да бъде честен. Освен честен, трябва да бъде и находчив и да знае как между мръсотии и смешки да прокара и останалото. Читателите са сънливи и мързеливи, не обичат да се напъват и не харесват някой да им казва какво и как. Може да ги накараш да внимават, като ги разсмееш или разгневиш. Едва когато им имаш вниманието, можеш да им сервираш и съдържанието.

Сам ли оформи прическата?

Предпочитам да върша нещата сам. В области, в които не съм достатъчно добър, компенсирам със старание. Ако можех, бих вършил всичко сам. Дори сексът е по-приятен, когато си сам. Партньори ти трябват за престиж.

Звучи леко тъжно. Защо искаш толкова да си сам?

Точно защото е тъжно. Тъгата е истинско чувство, веселостта не е. Тъгата е креативна, тя може нещо да създаде, веселостта не е, тя може само да пие и да яде. Самотата е тъга. Веселостта е тълпа. Не можеш да бъдеш весел сам, опитай и ще видиш. Сред хора аз не умея да вирея. Нямам приятели. В ежедневието ми се налага да поддържам някакви контакти, но това е социална мимикрия. Не ходя по заведения, не излизам. Дори не знам за какво си говорят мъжете – сигурно за футбол, за политика, за коли, за жени... От тия теми само жените ме интересуват, затова си говоря директно с тях.

« предишна страница следваща страница »
2 КОМЕНТАРА
2
пиперко
01 юли 2016, 21:45

тази житейска философия ми прилича на въведение в мазохизма.
сантименталност има, ама не е от интересните

1
alba
06 юни 2016, 13:01

Васил Панайотов пише добре. Умее да омагьосва думите. Без излишна сантименталност. Честно.

ТВОЯТ КОМЕНТАР