87-годишната Шанел се кани да си легне в стаята си в хотел „Риц“, където спи от 35 години, когато й прилошава. Сяда на монашески простото си легло, над което виси православна икона, подарена от бившия й любовник Игор Стравински, и вика камериерката да й донесе ампула морфин. Морфинът е неин спътник от дълги години – без него не може да заспи, а често го взема и през деня. Ръцете й треперят, когато чупи ампулата. Никога не е забождала иглата с такава сила. „Ето, вижте – казва тя, – така се умира.“

Това е последното изречение от книгата Chanel&Co на Мари-Доминик Льолиевр (ИК „Колибри“). Шанел умира така, както е живяла – горда, сама, с усещането, че e под прицела на прожектори, които светът е насочил към нея, и тя трябва да покаже как се живее талантливо и как се умира безстрашно. Не се е страхувала от смъртта. Не се е страхувала от нищо, дори от провала. „Тя има глава на черен лебед и сърце на черен бик“ – обичал да казва за нея Жан Кокто.

Днес мислим, че знаем всичко за Коко Шанел, но дали е така? Книгата на Мари-Доминик Льолиевр опровергава наивното ни схващане, че образът на тази изключителна жена – изтъкана от светлина и сенки, разкъсвана от гордост и неистово желание за любов, прагматична и безразсъдна, силна с раните, които носи от раждането си, – може да бъде завършен веднъж завинаги. Шанел умира сама, но в изключителния си живот се движи в енергийната аура на личности, силни, талантливи, изключителни като нея. Портретът на Мадмоазел е пречупен през призмата на връзките й с тях: с някои я свързва страстна любов, с други – приятелство, с трети – бисексуална преходност, с четвърти – разговорите за изкуството, с пети – бизнесът, модата, мечтите.

Ами ако си представим хипотетично масата, на която Шанел би поканила всички тези хора в апартамента си на улица „Камбон“, така както го е правила дълги години до смъртта си? Да си представим най-напред статуетката на негърче, което посреща гостите, китайските лакирани паравани и горящата камина (не е признавала друго отопление ), покривката от органза, свещниците, стридите в сребърните съдове и свежите камелии, любимите й цветя. Да си представим гърления й смях, магнетичните черни очи, нанизите от перли и гривните, подрънкващи при всяко движение, неизменната цигара между пръстите. До нея – най-близкият на сърцето й, Бой Кейпъл, който умира в катастрофа на 37. Шанел никога не го прежалва и макар че той се жени за млада аристократка, остава любовта на живота й. От другата й страна трябва да е Етиен Балзан – богатият любовник, спасил я от съдбата на прислужница. Той й дава щедростта си, богатата си библиотека, страстта си към конете, безусловната си любов и подкрепа дори след като тя го напуска заради Кейпъл. Стравински и княз Дмитрий – геният и руският аристократ, двама от върволицата любовници, но също като нея бегълци от собствената си съдба. Дягилев, Равел, Дебюси, балетната звезда, хомосексуалистът Серж Лифар, когото спасява от нацистите, криейки го в същия този апартамент. Но тук е и нейният немски любовник от времето на нацистската окупация на Париж Фон Динклаге, по-късно разстрелян като шпионин… Пикасо, който никога не й става любовник, но я нарича „най-смислената жена в Европа“. Уестминстърският херцог, един от най-богатите мъже в света, който иска ръката, но и покорството й. Приятелят Жан Кокто, Маларме, любовникът Пол Ирибе, Мися – най-близката й приятелка, и нейният мъж художникът Хосе Мария Серт. Уинстън Чърчил, на когото Шанел пише отчаяни писма през Втората световна война, за да спаси Мися от лапите на нацистите.

Изключително увлекателна, книгата прави атмосферата на Париж от края на 20-те до смъртта на Шанел през 1971 г. толкова осезаема, че в ноздрите ни нахлува парфюмът на града, чува се шумоленето на женски поли, усеща се острият мирис на френските цигари. Половин век, пресъздаден брилянтно в тази биографична книга, почиваща на документи и свидетелства за живота на Шанел.