Но дори и в моментите, когато Тръмп изглежда по-спокоен и не обръща внимание на критиките, възгледите му и скандалджийският му характер го правят извънредно популярен сред онези, които го възприемат като въплъщение на разни измислени идеали, и най-вече на американската фикс идея, че успехът се измерва единствено с голямото богатство. Известността му расте още повече, докато води телевизионната игра „Чиракът” (The Apprentice), както и благодарение на постоянното му присъствие в „Туитър”, където милиони души следят коментарите му и мнозина го окуражават да се кандидатира за президент.

Вечно провокативният Тръмп привлича хорското внимание чрез своите грубовати, нецензурни мисли, а не с някакви сложни, философски размишления. Според разбиранията му, честността се свежда до това да сипеш хули и обиди, без да му мислиш много-много. Светът на Тръмп е черно-бял и се дели на врагове и приятели. Както се изразява дългогодишната авторка на клюкарски статии Лиз Смит, дълбоко в себе си Тръмп си остава дете, което отчаяно се нуждае от внимание и предпочита да го мразят, отколкото да го пренебрегват. Разбира се, самият Тръмп печели популярност и пари, като дава воля на тази си страна, а и няма излишни нерви и търпение за разсъждения и анализи. Продължава смело напред, като отрича науката, обявява се против имунизациите на деца и отрича, че има промени в климата.

През целия си дълъг, хиперактивен живот Тръмп отхвърля общоприетите норми, а изявите му почти винаги са на ръба на благоприличието. В дома на родителите си, в училище, в света на бизнеса и политиката той постоянно утвърждава превъзходството си дори и при най-малък намек, че някой се съмнява в това. Може би в природата няма нищо по-ненаситно от глада на мъжа за богатство, слава и власт. Именно този импулс прави Тръпм устойчив на непоносимите подигравки и му дава сила в периодите на спадове и загуби в бизнеса; този подтик го кара да се връща на бойното поле и да се стреми към нови и нови постижения. Всъщност, именно след претърпяното унижение по време на вечерята на Асоциацията на кореспондентите, Тръмп започва да храни амбиции за стартиране на собствена кампания за президентския пост – и то истинска, а не поредният експеримент – като по този начин се устремява към най-високия пост, който е възможно да заема човек през 21 век.

Кандидатурата на Тръмп е планирана за 2016 година, когато възнамерява да я официализира и да направи обръщение пред симпатизантите си и пред журналисти, които да покани за целта във фоайето на небостъргача си „Тръмп Тауър” в Манхатан. Това е може би най-неконвенционалната реч, с което се открива предизборна кампания в историята на САЩ, а твърдението му, че Мексико „изпраща” престъпници през границата със Съединените щати, го катапултира право към върха в средите на републиканците. Седмици наред по-късно Тръмп неуморно вбесява критиците си и предизвиква изумление сред опонентите си, като приковава вниманието на нацията с все по-скандални изказвания. Докато сред републиканците се носят спекулации, че е подставено лице на Демократическата партия, мнозина от либералите са на мнение, че популярността му отразява ирационалните страхове, вкоренени сред републиканците-традиционалисти. Всички са единодушни, че способността му да предизвиква статуквото е завладяваща по своята сила и ефективност. Тръмп е ненадминат в умението си да привлече и задържи вниманието на американското общество.

Въпреки че на пръв поглед Доналд Тръмп изглежда като уникална личност, типичен герой на съвременната епоха, образът му всъщност се корени в стара американска традиция - на богатите, преуспели, но недодялани хора, за която още през 1931 година Алексис де Токвил пише: „Любовта към парите е или водещият, или вторият по важност мотив в основата на всичко, което правят американците.”