Тео узрява много бързо покрай Едит и прави кариера. Записва албуми с песни, които съпругата му пише за него. Продължава да обикаля Франция, Германия и Холандия с Едит. Планират турне и в големите градове на САЩ, но Едит е болна. Тя се съвзема закратко в края на януари 1963 г. и заживява бурно както преди... за около месец, подготвя и гастрол в Брюксел. На 18 март 1963 г. излиза за последен път на сцена в „Опера“ в Лил. Записва работен вариант на песента „Мъжът от Берлин“ на немски и е отчаяна, когато чува записа. На него от голямата Едит е останала само аурата: гласът е похабен, дъхът й пресеква при всяка дума. Не е пеене, нито говор, сякаш идва от много далеч...
На 10 април откриват голям оток в белите й дробове. В продължение на 5 дни в болницата в Ньой Пиаф е в кома. След излизането изпада в нервна криза за две седмици. Тео е неотклонно до нея, но Едит не го разпознава. Той попива потта от челото й, разтваря пръстите на ръцете й, които стискат въображаем микрофон. В своята лудост Едит си въобразява, че е на сцената и пее, докато крещи ден и нощ. После идва на себе си и първото, което казва на мъжа си, е: „Ти не заслужаваш това!“ Изписват я, Тео я води на Лазурния бряг, за да се възстанови, но тя се влошава. Заминават на планина. През юни Едит отново е в кома заради хепатитна криза. Кризата се повтаря през юли. А на 20 август за трети път изпада в кома. Пренасят я в клиника в Кан. За лекарите положението е безнадеждно. Цели осем дни смъртта люлее Едит нежно, в очакване тя да заспи окончателно. Ден и нощ Тео бди над нея. Не я е напускал нито за миг, откакто се познават. Нищо не може да го отврати или отблъсне от Едит. Грижи се за нея като за майка, дете и съпруга. През септември Едит почти не може да ходи и трябва да я придвижват с фотьойл на колелца, тежи 33 кг, лицето й е подуто, само очите й са останали същите. И характерът й. Пак е непоносима. Не спазва режима. Ляга да спи късно, иска да гледа филми всяка вечер. Тео купува прожекционен апарат и й ги прожектира. Като вярно куче ляга до леглото й и я гледа с влюбени очи, нежелаещи да видят действителността.
На 11 октомври 1963 г. във вилата си на Френската Ривиера Едит Пиаф умира от рак на черния дроб на 47 години. Последните й думи са: „Плащаш си за всяко проклето глупаво нещо, което си направил в живота си“. Тялото й е положено в гробището Пер Лашез в Париж. Въпреки че й е отказано опело от римокатолическия архиепископ заради начина й на живот, погребалното шествие привлича десетки хиляди опечалени по улиците на Париж, а церемонията на гробището събира повече от 100 000 поклонници. На другия ден погребват и писателя и драматург Жан Кокто, починал в деня, в който умира Едит, докато се готвел да произнесе по радиото траурно слово за нея, за своята голяма приятелка.
На съпруга си Пиаф оставя в наследство 7 милиона франка дългове. Навръх Коледа 1963 г. Сарапо е изгонен от къщата, в която двамата живеят, и записва песента La maison qui ne chante plus („Къщата, която вече не пее“), която също става хит. След дълъг период на траур той започва отново да пее и да играе във филми, между другото и за да плаща дълговете на Едит. Записва още няколко албума и се появява многократно по телевизията. Никога не се жени отново и никога не преодолява загубата на Едит. Седем години след сватбата им, на 28 август 1970 г., на 34-годишна възраст, загива в автомобилна катастрофа. Погребан е до Пиаф и дъщеря й Марсел (починала на две годинки, когато Едит е била на 19) в Пер Лашез. На гроба им пише „Любовта побеждава всичко“.
„Правила съм повече глупости, отколкото е трябвало – казва Едит на смъртния си одър, – доста често съм похабявала много неща – и любовта, и здравето си. Не заслужавам Тео, а пък го имам – значи ми е простено?“
