"Аз не съм Марсел Омбер, това е артистичното ми име. Аз съм Ева Гуел“, казва Ева, докато лежи в прегръдките на този магнетичен мъж, който я хвана за ръка, отвеждайки я от шумната компания артисти, поети и бохеми, в която двамата се срещаха за втори или трети път и я преведе през тъмните улици на Париж до ателието си в Монмартър, кръстено Бато-Лавоар (корабче-пералня) заради влагата и усещането, и я прелъсти безцеремонно, без много думи, но с много нежност.

„Ева? Но това име ти отива. Ти ще бъдеш първата жена за мен“, казва Пикасо, докато я гали в тъмното. А за нея той е първият мъж. Буквално. И остава последният в живота й. Четири години по-късно, през 1915 г., само на 28, Ева Гуел умира от рак все така влюбена в своя Пабло, както и той в нея. Двамата изграждат свой собствен свят, свой рай, в който той рисува, подписвайки рисунките си с „ма jolie“ (прекрасна моя), а тя е неизменно до него – учи се да готви, чака го по цели нощи в леглото им, за да го прегърне след дългата работа в ателието. Той ляга до нея, миришещ на терпентин, тютюн и мускус, и я повежда към онези мигове, в които телата се стопяват като китарите, които рисува. Той търси пазар за картините си, преговаряйки с алчни търговци, тя чете книги за изкуството, за да му бъде равностойна. Декорира домовете, които наемат, споделя скромната му вечеря и виното му. Пътува с него до Барселона, за да открие детството му, дели с него и безпаричието, и славата му.

С нея Пикасо става друг човек – по-мек, по-деликатен. „Тя ме промени, изцяло. Тя е единствената“, казва той на приятеля си, писателя Макс Жакоб. „Е, щом те е променила, значи наистина е единствената“, шегува се Макс.   

Ева бяга на 18 от дома си на село, защото искат насила да я омъжат, и идва  в Париж. Не къде да е, а направо в „Мулен Руж“, легендарното кабаре до площад Пигал. Пред управителката мадам Лото Ева твърди, че е наследила от майка си – шивачка, умението да поправя бързо дрехи. И ето я: зад кулисите, чакаща с игла и конец в ръка да зашие скъсан в танца подгъв, отпран ръкав или пера. Година по-късно тя ще шие костюми за танцьорките като дизайнер. Един ден, надниквайки зад кулисите, вижда Пикасо. На най-близката маса до сцената, с цигара в ръка, облечен като денди, но с евтини обувки, с пригладена черна коса и магнетични, всепроникващи очи. Среща го и на изложбата в Салона на независимите. Цял Париж, а и нейният приятел поляк Луис, говорят за него, за таланта му, за острия му ум и хаплив език, за най-близките му приятели, които всяка събота вечер се събират у онази странна, скандализираща двойка – пребогатата Гъртруд Стайн и нейната Алис Токлас... Пикасо вече продава успешно картини, Стайн и синът й Лео са първите му колекционери. Париж коментира и връзката му с красавицата Фернанда, негов модел и муза.

Пикасо и Фернанда Оливие са заедно от 6 години, когато Пикасо идва в Париж без пукната пара, и е принуден да гори рисунките си, за да се топли. Фернанда е огненочервена, със зелени котешки очи, истинска фатална красавица, омъжена за мъж, който я пребива. И макар че не се развежда, докато живее с Пикасо, към нея се обръщат с „мадам Пикасо“. Ева няма пищните й извивки, смелостта й, с която изневерява на Пикасо, докато той продължава да я обича, няма дрехите й, светската й обиграност. Какво вижда художникът в неопитната и слабичка Ева? Когато девойката му задава този въпрос, Пикасо отговаря: „Теб, моята любов. Никога не съм имал любов. Само желание“.

Може ли да се опише една любов? Не е ли това безплоден опит да се преведе поезията, която се губи в превода? Може ли да се опише сладостното безвремие на сутрините с промъкващото се зад завесите слънце в къщата им в Прованс, където Пикасо я отвежда далеч от неодобрението и гнева на приятелите си заради това, че е напуснал Фернанда? Хранят се с вино, хляб, мечти и поезията на прокълнатите поети. В къщата им често замръкват Аполинер, Матис, Макс Жакоб, Жорж Брак, с когото са като близнаци в рисуването, създавайки ново течение в изкуството – кубизма.