Ева има същото усещане за изкуството като Пабло. Тя вижда нещата по различен начин със своите прозрачни зелени очи. Той рисува винаги гол до кръста, бос, миришещ на бои и мускус, неустоим, безсрамен и излъчващ магнетична сексуалност. Така живее, така се люби – безсрамно, отдаден до последната си клетка, наслаждавайки се на всеки миг. „Животът не трябва да се мисли, Ева, той трябва да се чувства и да се живее.“ Ева си спомня, че над желязното легло, в което е загубила девствеността си, имало рисунка на сатир с две нимфи. „Това ти ли си?“, пита тя, сочейки сатира. „Бих могъл да бъда“, казва Пикасо.

Рисунките, посветени на Ева, са подписани с „ma jolie“. Те са част от кубистичния период на гения. „Нима ти приличам на китара?“, пита закачливо Ева. „Това е моето усещане за теб. Понякога“, отговаря Пикасо. Той харесва нейната невинност. „Мога да ти кажа какво мислиш само по цвета на бузите ти.“

Тя харесва неговата мощна сексуалност, първичност, смелостта му да взема от живота това, което мисли, че му принадлежи. Преди да я отведе от Париж, Ева е жертва на амбицията на  ухажора си Луис да я направи своя жена. Когато тя отказва за пореден път, Луис я удря. И на другия ден на прага на дома му е Пикасо с пушка, насочена към слепоочието му. „Ако я пипнеш още веднъж, ще те убия.“

Трийсетгодишният Пикасо за първи път е готов за семейство и дом, в който да се установи след безкрайните странствания из Париж и провинцията. Води я в Барселона, при родителите си, за да получи одобрението на великия дон Хосе – баща му, художникът, който е поставил за първи път четка в ръцете на невръстния Пабло, а на 16 години го е завел в публичния дом при проститутките, за да го направи мъж. Дон Хосе, на инвалидна количка, благославя Ева: „Много приличаш на жена ми“. Майката на Пабло й дава старинен годежен пръстен от сребро с голям рубин. Двамата се връщат в Париж и започват да подготвят сватбата си.

Смъртта на дон Хосе, началото на войната, бягството на прочутия търговец на картини Амброаз Волар от Париж, който оставя заключени десетки картини на Пикасо, струващи цяло състояние, а и плахото поведение на Ева непрекъснато отлагат сватбата. Отивайки на лекар заради необяснима слабост, гадене и продължителна кашлица, Ева чува: „Имате бучка на гърдата. Вероятно е рак, трябва да се изследвате веднага“. А се е надявала да е бременна. Минава почти година, в която Ева крие от всички диагнозата, отчаяно надявайки се да забременее и това, което е казал лекарят, да не е истина. До момента, когато сам Пикасо открива истината. Гневен, извън себе си, той я води на лекар. Започва най-тъжната част от приказката. Животът на Ева завършва на 28 години в санаториум след тежка операция за отстраняване и на двете гърди. Гърдите, които Пабло е обожавал. Той е всеки ден при нея, носи цветя, говори й за женитба. Душата му обаче е изпълнена с гняв – и към нея, която го предава, и към Бог, който е отнел живота на любимата му сестра Кончита, когато е била само на 7, на баща му – неговия идол, на най-близкия му приятел – Карлос Касагемас, който се самоубива малко след като двамата пристигат в Париж. А сега посяга и на жената, която е обичал повече от всичко. Парижкото общество мърмори, че докато бъдещата мадам Пикасо умира в болница, Пикасо си е хванал любовница. Но дали самата Ева не го е помолила да направи това, знаейки, че любовта е единственото, което може да намали болката му?

Трийсет години по-късно Пикасо, преживял безброй любови и раздели, се насълзява пред микрофона на един журналист, който го пита за Ева: „Обичах я. Тя беше всичко за мен. Първата ми любов“.

Пикасо умира на 91 години – точно когато светът започва да си мисли, че е практически безсмъртен.