мистика и реалност Шпалир от просещи болни деца в 40-градусовата жега ни посрещна и пред Ангкор Ват, който е най-големият храм, посветен на бог Вишну. В началото е бил индуистки, а по-късно става будистки комплекс. Целият е опасан с изображения на свещените танцьорки-апсари в специфични пози. Какво ли се е случило, за да бъде загубена и погълната от джунглата такава култура? Това съкровище е преоткрито от френския изследовател Анри Муо и популяризирано за света. Човек се чувства като във филмите за Индиана Джоунс, като види как дърветата на места направо са погълнали храмовете. Маймуните се разхождат между хората и се държат като домашни любимци. В Ангкор Ват има сякаш закодирано мистично послание към човечеството, което чака да бъде разчетено. Никой не може да си представи как всичко това е било изградено за 36 години с всички скулптури, барелефи и гравюри.

Целият храмов комплекс е опасан от коридори – галерии, приличащи на лабиринт – абсолютна магия. Преминаваш през отворени врати на разстояние приблизително 10 метра една от друга, по-скоро напомнящи на рамки на огледала, като всеки път прескачаш по едно високо стъпало, все едно преминаваш в друго измерение. Накрая виждаш малка точка в далечината – последната рамка – това е архитектурно претворяване на пространствено-времевия континуум, като коридорите на нидерландския художник Мориц Ешер. Там загубих усещане за време и за пространство. Имах чувството, че се свързвах само и единствено с енергията и вибрациите на мястото, знаех, че съм била тук и преди, и че ще се върна отново. Единственият проблем да се усети мистиката е, че вече има много туристи и човек не може да се усамоти.

Освен този портал, който нарекох за себе си „тунела на времето“, силно въздействие ми оказаха и „пеещите дървета“. В тях живеят инсекти, подобни на нашите цикади, но звукът им е сякаш са пуснати сирени на различни тонове, които те вкарват в състояние на медитация. Тези инсекти живеят само в приличащите на титанични същества дървета около храмовите комплекси. Аз се чувствах като в „Аватар“, сякаш оживявах в някакво друго измерение, което ние незнайно как сме пропуснали. Сякаш бях нашественик в някаква по-истинска от реалната среда, която трябва да опазим. И „пеещите дървета“ бяха фонът, заедно с архитектурата и природата, на картината, в която влизаш като омагьосан и ти е трудно да излезеш.“