Иван Несторов е по-известен като Амебата. Рокаджия по сърце, дипломиран инженер, басист в легендарната по време на прехода група „Ера“ и половината от двигателя на промоутърската компания София Мюзик Ентерпрайсис. СМЕ, както ги наричат, са пионерите на бизнеса с концерти на световни музикални звезди у нас, тези, които доведоха Мадона, Depeche Mode, Metallica, Елтън Джон, Стинг и присъединиха страната ни към картата на музикалните турове в света. С над петстотин концерта на световни артисти във всички музикални жанрове, през 2016 г. София Мюзик навършва 25 години. За Фънки и Амебата това е време на много работа и страшен купон. За този купон се виждаме да поговорим с Иван Несторов, за това, което се случи зад кулисите на концертите, на които сме пели,
за плановете им за 2016 г. и за него самия.

Малка китара се полюшва на обецата на лявото му ухо. В очите му проблясват хитри рокаджийски пламъчета.

снимка: Светослав Караджов

Много добър. Тогава някой ми измисли прякора. И по телефона ме търсят – Амебата? Вие ли сте? Викам – да. И после научават името ми. Имам собствени авторски прякори, примерно Иван Красивия, Иван Интелигентния, но никой не ги запомни. И свикнах. Има нещо символично в този прякор, защото все отнякъде трябва да се започне. Може би от най-простото към по-сложното.

Как изглеждаше на 25 години?

Бях студент в последен курс във ВМИ „Ленин“ по „Технология на металите“ – нещо също символично. Бях и млад метъл, целият във вериги с шипове и коса до раменете. И ме вълнуваше само музиката. Нямам нито един ден трудов стаж в живота си по специалността. Но тогава беше хубаво човек да завърши нещо, защото му проправяло път в живота.

Каква музика слушаше?

Винаги съм слушал рок и метъл. Това свирехме в различните формации, но във ВМИ „Ленин“ вместо да берем царевица, ходехме да забавляваме тия, които берат. Наричаше се културна бригада – пътувахме разни музиканти с едно весело балетче. Отделно, понеже имам тапия за преподавател по класическа китара, изнасях класически концерти. С дългата коса сядам на едно столче, слагам крак връз крак и започвам Прелюд на Бах. Облечен в черно, с всичките атрибути на тази култура. Да бъдем център на внимание, си беше философия на движението. И дългата коса беше задължителна. Когато ченгетата ни гонеха покрай Кравай, се криехме в храстите и за да я опазим, я зализвахме.

С Фънки в началото на 90-те

Аз свирех в група с един изключителен китарист Тони (Георгиев), мъжът на Петя Буюклиева. И тя беше певица в нашата група. Още в първи курс Веско Маринов, който им беше състудент, дойде на една репетиция и запя Soldier of Fortune. И ние си казахме – е...и тоя как пее Deep Purple. Бързо да идва да пее с нас. Оттогава сме приятели. После така, малко отиде от другата страна. По-късно Тони и Петя казаха – искаме да те запознаем с един тип, състудент, който свири брилянтно на бас китара. Естествено, подходих с недоверие, защото бях басист. И сега изведнъж някой ше ме светка. Какви са тея глупости?! Но чух как жестоко свири Фънки и направо се комплексирах. Тъй като вече групата имаше басист – това бях аз и нямах намерение да отстъпвам мястото си, Фънки ни стана певец. Той пееше феноменално AC/DC.

Той има глас!

Не, той няма глас. Кряка по много подходящ начин и пее страхотно някои неща. Предполагам, че диапазонът му е колкото на Луис Армстронг – 1 октава. На Петя беше и предполагам е 5, но Фънки има страхотно присъствие, много добре контактува с публиката. В смисъл, навиква ги. Има някаква харизма. Пише текстове, пише музика. През соца се свиреха предимно кавъри. После в перестройката така наречените революционни групи „Ахат“, „Ера“ започнахме да пишем и пеем социални текстове – метафори, да бутаме системата. Интересното е, че докато в другите държави метълът винаги е бил ъндърграунд, в България той изигра прогресивна роля. Помогна да се бутне системата. Всъщност беше революция.