А години по-късно би Стинг на барбут?

Да. В онези години с кого ли не какво ли не сме правили. Имахме клубове за живо свирене: Фънки’с, Мистър Пънч. Пако де Лусия, Джон Маклафлин, Ал ди Меола, Стинг, Uriah Heep идваха в нашите клубове. Ядяхме, пиехме и... китари, джем сешъни. С Тото какво пиене беше! С Иън Гилън на път за Варна, където му беше концертът, спряхме в Арбанаси във Велико Търново и не можахме да тръгнем до 4 сутринта. Така се очистихме, че пресконференцията на другия ден я дадохме на плажа пред хотела, докато пиехме сутрешна бира, за да закусим. С Nazareth на една вечеря до такава степен прекалихме, че поискаха китари и пяха в заведението Beatles, Stones на четири гласа. Беше чудо невижданo. Когато Иън Гилън дойде години по-късно за концерта на Deep Purple в Пловдив, само си кимнахме: „Здравей!“ – „Здрасти!“ – „Помниш ли как се забавлявахме преди десетина години?“ – „Да, да.“ – „ОК.“ – „Чао“. Това беше. Дойдоха други времена – корпоративни. Артистите са много заети да правят по 300 концерта годишно, да пътуват всеки ден до различен град и нямат време вече да се веселят с местните аборигени.

Красив и интелигентен в ученическите години

На всичките им е писнало от префърцунени ресторанти, от оцапаните чинийки с по две-три неща, които се наричат гурме. Ние ги водим в битови ресторанти да опитат наша ракия, да ядат свиня, да маат кюфтета с лютеница, все интересни неща. Естествено, водим ги по дискотеки. Жените в България са изключително красиви. Дори сме ги водили на чалга. Сега показах Клуб 33 на мениджъра на Whitesnake. Глътна си езика. Такова чудо не беше виждал. Диджеят веднага пусна Whitesnake, заливахме се с шампанско. И мениджърът каза – това е невероятно! Такова парти няма почти никъде в Европа! В Лондон дискотеките затварят в 2 часа и след това единственият ти шанс е да ядеш хотдог на улицата. А тук в 4,30 ч. игла не можеше да се хвърли в заведението. Танци, манци, чудеса!

Какви са впечатленията ти от Ози Озбърн?

Когато кацна, буквално не можеше да ходи. Двама души го подкрепяха. Не че беше пиян, беше уморен, седна на един стол в палатката, блееше без посока. И това половин час преди концерта. Какво му направиха, какво стана, но като стъпи на сцената, час и половина не спря да подскача, заливаше хората с вода, говореше им, премяташе се. Правеше едни отскоци по 70-80 см, които аз... с колко години съм по-млад от него, не мога да постигна. Той живее абсолютно с музиката. Като че ли се преражда на сцената. Тръгна си мигновено след концерта, като Мадона. Тя пристигна с два самолета. Единият, в който беше семейството й, стоеше в пълна бойна готовност на летището. Щяха да пътуват към Израел след това. Другият самолет също беше подготвен. В момента, в който свърши последната песен, отпраши с два джипа от стадиона за летището. Може би докато публиката си е тръгвала, самолетите бяха излетели. Но екипът остана. И отидохме на парти с балета и всички музиканти.

Не я ли посрещна на VIP-а?

Не. Като че ли и при нас стана малко корпоративно. Имаме различни отдели – букъри, хора, които посрещат на летището, хора, които се грижат за транспорта, за настаняването. Ние персонално се срещаме с мениджърите и агента, за да финализираме финансовите параметри на сделката. Главно, за да вземат те всичко, което могат да вземат от една територия. Това им е целта.

С тях направихме един от първите големи концерти, на стадиона в Пловдив. Той в момента е в окаяно състояние. Бяхме построили почти цял град отзад. Преобразувахме една баскетболна зала в различни гримьорни, в репетиционна. Изградихме им всичко. Арена Армеец сега е ок, но тогава нямаше съоръжения в България. И всичко се правеше по много първобитен начин.

Ходиш ли на концерти по света на свои любими групи?

Не, но иначе ходя много по света. Имам един приятел, собственик на туристическа агенция. От 200 държави той е бил в 150, аз – в над 100. Сега отиваме в Африка – Руанда, Занзибар, Танзания. За мен са много по-важни екзотичните дестинации. Не да се треснеш в Париж и да се качиш на Айфеловата кула. Големо чудо! Този организиран екскурзионен живот не ме вълнува. С моя приятел сме ходили в Бирма, в Лаос, Камбоджа, в почти цяла Азия, в Африка много пъти. Сега бяхме в Намибия двамата, в Мозамбик, в цяла Латинска Америка. Бяхме в Перу. Качихме се на Мачу Пикчу. И там ми звъни телефонът – един приятел пита къде съм. А нали има един лаф – на Мачу Пикчу... Казвам му истината на този приятел, а той вика – не се е....ай.

И опитваме какви ли не екзотични неща: скорпиони всякакви, хлебарки, скакалци, морски свинчета. Ядохме няколко вида кучешко във Виетнам, змии всякакви, сурови патешки зародиши – това колко гнусно нещо беше!