Виждате ли някаква промяна в отношението към възрастните?

Най-вече в САЩ живеем в общество, изцяло фокусирано върху младостта, красотата и успеха. Всичко извън тези параметри е маргинализирано. Проблемът със старостта не е в това, че се виждаме грозни, а че не сме продуктивни като младите в свят, в който най-важното нещо е да произвеждаш и да харчиш. Но следвоенното поколение, най-многобройното в историята досега, не престава да разтяга границите на младостта и отказва да се чувства старо. Когато бях на 30 години, това се смяташе за зряла възраст, на 50 започваше старостта, на 65 човек се пенсионираше като старец и умираше на 70. Днес 30-годишните са още младежи, а за истински старци се смятат хората чак на 90. Това ще промени диспропорционалната ориентация към младостта. Говори се все повече за тези теми, включително и за радостта от живота, която може да изпитват и най-възрастните.

Какви предимства откривате в третата възраст?

Най-вече голяма вътрешна свобода. Изпълнил си всичко, не трябва да се преструваш на някого, който не си. На мен това ми носи спокойствие и радост. Мисля, че възрастните жени имат много повече възможности от мъжете. Една от най-добре пазените тайни на човечеството е, че след определена възраст 60 процента от мъжете са импотентни. Просто не им се вдига пишката, извинявайте, не го пишете така, но е истина. Жените нямат тези проблеми.

Защо главната героиня в „Японският любовник“ сама решава да отиде да живее в този дом?

Прави го, без да има нужда от това, отсяда в малка стая, където не се побира и една десета част от дрехите й, да не говорим за други неща. Нещо подобно ми се случи и на мен. Живеех в доста голяма къща, която беше построил мъжът ми, тип латиноамериканска хасиенда. Когато с Уили се разделихме, той отиде да живее в по-малък дом. Аз останах отчаяна в тази голяма полупразна къща, в която половината мебели вече ги нямаше. Когато взех решението да „смаля“ живота си, той изведнъж се промени. Преместих се в къща, в която се побира това, от което имам нужда, и нищо повече. За какво са ми два сервиза за по дванайсет човека, при положение че на масата има място само за шестима? За какво ми е гардероб, пълен с дрехи, които не съм обличала през последните две години? Всичко това може да го подариш. И започва една голяма свобода. Не трябва да мъкнеш тежестта на материалните неща. Да ги хвърляш през борда е прекрасно. Предполагам, че този процес на олекотяване е свързан с възрастта и е много освобождаващ.

Вие сте и с много активна обществена позиция, защитавате и дори подпомагате демократите в САЩ, имате фондация за правата на жените. Опитвате ли се да изразите идеите си и в книгите си?

Не мисля, че целта на фикцията е да поучава. Аз не искам да уча никого на нищо с книгите си, нито да пращам послания, да протестирам или да защитавам определена позиция. Опитвам се в книгите ми да не проличава нищо от моите социални идеи, за това си имам фондация. Но неизбежно и във фикцията ми се вижда коя съм, аз винаги присъствам някъде между редовете.

Винаги открито сте говорили за личния си живот. Ако някой реши да напише ваша неоторизирана биография, дали ще намери нещо, което не бихте желали да се знае?

Винаги може да се разрови в нечий живот и оттам да се извадят тайни. Мисля, че съм разказала вече всичко, но може и нещо да съм забравила. Когато написах биографичната книга „Паула“ (в която описва бавната смърт на дъщеря си от рядко заболяване като покъртителен дневник на собствения й живот), майка ми много уплашена ми каза – ама ти всичко си разказала, това те прави толкова уязвима. Отвърнах й – човек е уязвим не заради истините, които разказва, а заради тайните, които крие. Нямаше как да не напиша тази биография, защото ми спаси живота. Докато аз самата си разказвам всичко, няма с какво да ме шантажират. Всички имаме в живота си неща, които ни карат да се срамуваме и които бихме искали да не се знаят. Всички ги имаме. След като си дадох сметка, че моите тайни изобщо не са толкова специални, че всички имаме горе-долу същите, вече мога да ги споделя, какво толкова. Понякога животът е толкова объркан и заплетен, има толкова болка, че поне на мен само писането ми позволява да подредя нещата и да ги разбера по-добре.