В романа силно засягате различни аспекти от темата за старостта.

Вторият ми баща е на 100 години, майка ми е на 95, приятелките ми са около 70-годишни, и кучката ми е на много години. Заобиколена съм от старост. Интересно ми е как ще изживея годините, които ми остават. Възможна ли е любовта? Възможно ли е да имам някаква цел в живота, мисия, работа, която да свърша? Нещо, което да ми носи силна страст. Какви са отношенията ми с околната среда, каква е социалната ми отговорност, как се изправя човек пред смъртта и духовността. Всички тези теми „напъхах“ в книгата.

Тя е вече разрешена в пет американски щата. Надявам се, когато ми дойде редът, да е легализирана навсякъде. Евтаназията не е подстрекаване към самоубийство, нито пък става въпрос да се убиват хората, защото са възрастни. Подобни коментари правят предимно онези, които не са прочели закона. Евтаназията е помощ за човек, който страда от нелечима болест в крайния й стадий, да умре достойно и без болка, вместо да се правят опити да бъде запазен жив на всяка цена. Това не е задължение, а право на избор. Тези дни подписах завещание, в което решавам до кой момент да ме запазят жива. Не искам да продължа да живея, включена в някаква машина. Сега вече синът ми и снаха ми имат свободата и правото да ми помогнат да си отида. Това е най-щедрото и изпълнено с любов нещо, което могат да сторят за мен. Ако майка ми страда ужасно, аз ще бъда до нея и ще я прегръщам, за да си отиде по най-добрия възможен начин. И ако има нужда от морфин, ще се съглася да й го сложат. Но далеч не смятам, че ако си в депресия, трябва да ти дадат хапчета да се самоубиеш. Има много голяма разлика.

Променила съм името му, но се намира недалеч от дома ми в Сан Франциско. В него всеки плаща в зависимост от доходите си. По някаква причина е пълен с интелектуалци, артисти, хипари, всички са демократи и в петък излизат да протестират с патерици и бастуни срещу някоя война или срещу политиката на САЩ. Понякога идва полицията да ги разпръсква, което е напълно смехотворно. Една от протестиращите е 101-годишна баба в инвалидна количка. Така че просто започнах да ходя там, приказвах си с хората, опитах храната, разгледах стаите, за да усетя реалния живот. А най-добрите истории излизат от разговорите с персонала, който се грижи за хората там.